![Просто шеметен фарс [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/5/0/2/1/prosto-shemeten-fars-bg-download.jpg)
Просто шеметен фарс [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Шекли Роберт
- Серия: Аззи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Просто шеметен фарс [bg]». Краткое содержание книги:
— Може само да е излязъл да се поразходи — предположи Илит.
— Щяхме да го видим да слиза по стълбите. Пък едва ли е скочил от прозореца, като се сетя за оня къпинак долу. Тръгнал е да върши демонската работа, ви казвам, и да си кажа честно, тя май и на мене ми харесва.
— О, недей! — Прислужницата му хвърли възхитен поглед.
— Мисля си да се включа-рече Корнглоу. — Щом господарят ми е в пиесата, защо пък и аз да не вляза вътре? Щом няма значение това, че пред името ми не пише „сър“…
Илит се вторачи в него.
— Пиеса ли, казваш?
Корнглоу кимна.
— Така ми каза сър Оливър. Демонът поставял някаква пиеса. Ние просто трябвало да си правим онова, което иначе си правим, и щели да ни възнаградят богато за това. Ей така го разбирам аз живота.
Илит се надигна.
— Извинете ме, ако обичате. Трябва да се видя с един човек. Тя се затича към входната врата, излезе и се загуби в тъмата.
— Къде ли мислиш, че отиде? — попита прислужницата. Корнглоу сви рамене и прехапа устни.
— Ако наистина има някаква среща, или ще е с ангел, или ще е с дявол. Навън сега няма никой, само вълците обикалят.
— Значи, това ще прави! Неморални драми ще ми поставя! Чакай само да разбере Михаил! — закани се Илит.
ГЛАВА 4
— Поставял неморална драма, така ли? — рече Михаил.
— Така изглежда, господине.
— Каква наглост!
— Да, господине.
— Върни се и наблюдавай как напредва. Ако намериш някакъв начин да попречиш на плановете му — лекичко и внимателно, — хич няма да е лошо да го направиш. Само да не бие на очи, нали разбираш?
— Разбирам — кимна Илит.
— Тръгвай тогава — рече Михаил. — Може да пратя и Бабриел долу да ти помага.
— Хубаво ще е. — в гласа на Илит се прокрадна копнеж. Макар че вече не бяха заедно с Бабриел, тя имаше хубави спомени от връзката им. Илит си спомняше много добре какво е да съгрешаваш и понякога цялото й тяло болееше за добрите стари дни.
Спомни си и любовта си с Аззи. Ей че гот й беше по онова време — помисли си тя.
Рязко разтърси глава. Не трябваше да мисли толкова много за тия работи. Можеше да се вкара в беля.
ГЛАВА 5
След като освободи Корнглоу, сър Оливър дълго седя на ръба на леглото и мисли за дързостта, която бе извършил. Разбира се, беше го страх. Че кого няма да го е страх след подобен разговор с демон? И все пак предложението на сър Антонио беше твърде добро, че да го изпусне човек. Въпреки оплакванията на църковниците, че Тъмните сили постоянно се опитвали да съблазнят човечеството, всъщност подобни неща се случваха доста рядко. Никога не се беше случвало досега на никого от познатите му. На него пък — със сигурност.
Идеята се нравеше на Оливър. Още от детинство в него пламтеше една голяма страст — да направи нещо голямо, ценно и важно, но с Възможно най-малко усилия. Човек не може да си говори много-много за такива работи с хората. Те не разбират.
Макар да беше вече много късно, не му се спеше особено. Наля си чаша вино и изрови няколко бисквити, които беше потулил по време на вечерята — за среднощна закуска. Тъкмо вадеше една от джоба си, и взорът му случайно падна върху стената отдясно.
Той бързо преглътна и разля виното по дрехата си. На стената имаше врата. Съвсем обикновена врата. Но сър Оливър бе съвсем сигурен, че преди там нямаше никаква врата.
Стана, приближи се и я огледа. Можеше ли да просто да не я е забелязал преди това? Вратата си имаше и брава. Подръпна я. Беше заключена.
Е, това поне беше добре. Той се върна и седна. После му хрумна още нещо. Извади „Малоумия“-та на Аззи с форма на сребърно ключе от джоба си и отново се върна при вратата. Вкара внимателно ключето в ключалката. То се плъзна мазно навътре и щракна.
Натисна го съвсем леко вляво, ей тъй, да види какво ще стане. Ключът се превъртя сякаш самичък и в отговор ключалката изщрака.
Оливър протегна ръка и врътна дръжката. Вратата се отвори. Той извади ключа и го прибра в джоба си.
Надникна. Зад вратата се бе ширнал дълъг, осветен с мижава светлина коридор — краят му се губеше далеч напред в мрака. Сър Оливър знаеше, че този коридор няма да го заведе до никое място в странноприемницата, че даже и навън в гората. Водеше Господ го знае накъде и явно се очакваше той да тръгне по него.
Страшничко…
Но — помисли си за наградата!
За миг пред него се мярна видение. Това бе самият той, облечен в алени доспехи, възседнал як жребец, предвождащ войска от герои. Той влиза в някакъв град и мало и голямо го приветства.
— Ей това е нещо! — рече на глас сър Оливър и пристъпи в коридора. Не че беше наистина готов да се впусне по него — по-скоро приличаше на момченце, което топва краче в нещо, което по всяка вероятност е ледена вода.