Просто шеметен фарс [bg]

— Добре ми звучи — прие Оливър. — Онова, което наистина искам да знам обаче, е дали случайно не държиш тук някъде един вълшебен кон за мен?

— Вълшебен кон ли? Какъв на цвят?

— Ами, разбираш ли, точно там е работата, че не знам. Казаха ми, че някъде по пътя ме чакал вълшебен кон, който щял да ме заведе при някакъв златен свещник. А после… Всъщност не ми е много ясно какво точно трябва да става после. Ще ми се да вярвам, че ще бъда господар на голяма рота въоръжени войници. Ти нещо да знаеш за тая работа?

— Не — отвърна Алуин. — Моята роля в нея наистина е съвсем малка.

Тя се усмихна. Черната й коса беше хубава, разрошена, гърдите й — високи и добре закръглени. Оливър я последва.

Преминаха през няколко стаи, всичките — в алено, черно и сребърно, в тях той съзря най-различни доспехи, оръжия и потъмнели портрети на възрастни мъже, които го гледаха на кръв. Във всяка от камините искреше весел огън. Преминаха през цели шест стаи. В седмата го посрещна наредена маса, постлана със сияйна бяла покривка и сребърни прибори.

— Охо, доста прилично, бих казал! — потри ръце сър Оливър. Ястията пред него изглеждаха чудесни — гъши пастет и сладко от цариградско грозде, яйца и хляб със сусамено семе, че и най-различни напитки. Масата беше сервирана за двама — и Оливър се зачуди дали пък тя е единственото нещо, което му бяха приготвили за тази вечер.

— Заповядай, седни — рече Алуин. — Отпусни се.

Едно бяло коте се промъкна през сводестата врата, заподскача и затанцува из стаята. Алуин се засмя весело, наведе се и се заигра с него. Щом го направи, Оливър реши да не губи тази възможност и размени своята чиния с нейната. Двете чинии бяха почти еднакви — единствената разлика беше, че в неговата отстрани имаше две репички, а в нейната — само една. Той бързо премести едната репичка в нейната чиния и прикри размяната. Когато Алуин се изправи, тя сякаш не забеляза нищо.

Ядоха и Алуин наля две чаши бургундско от една голяма бутилка.

Оливър използва момента, когато една дребна хрътка нахлу в стаята, взе да подрипва насам-натам и отвлече вниманието на Алуин, за да грабне чашите и да ги размени. Тя нищичко не забеляза.

Той се поздрави и храбро нападна яденето — това си беше любимият му вид битка. Яде лакомо, пи здраво — храната беше повече от превъзходна. Беше направо фантазия, магия, беше като нищо друго на света. Скоро той безпогрешно усети, че някакъв опиат атакува сетивата му. Светът около него се замъгли и се завъртя.

— Нещо не е наред ли, господин рицарю? — попита Алуин, щом той се свлече на стола.

— Просто за миг ме обзе умора — отвърна Оливър.

— Сменил си чиниите! — взря се Алуин в мърлявия отпечатък от палец върху чинията си — достатъчно доказателство за онова, което той искаше да потули.