Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Магьоснице?
Тя спря. Мисълта да накара Тайсхрен да почака малко я поблазни.
— Какво има, войник?
Боецът погледна крадешком над рамото й и отвърна:
— Стражите, магьоснице. Имат някакъв проблем. Пратиха ме да…
— Кои стражи? Заведи ме при тях.
— Да, магьоснице.
Тя тръгна след пехотинеца. Завиха на ъгъла на главната сграда, където стената на имението оформяше тесен проход по дължината на сградата. В другия край се виждаше коленичил човек, с гола, ниско наведена глава. До него имаше голям чувал от зебло, покрит с ръждивокафяви петна. Рояци мухи бръмчаха около мъжа и чувала.
Морският пехотинец спря и се обърна към магьосницата.
— Стои така и не помръдва. На стражите непрекъснато им се повдига, щом патрулът им мине оттук.
Татърсейл се взря в присвития мъж и в очите й занапираха сълзи. Остави войника и закрачи по тясната пътека. Вонята я удари като стена. Проклятие, беше стоял тук от края на битката. Пет дни. Магьосницата се приближи. Макар Белурдан да бе коленичил, главата му стигаше почти до нейната. Теломският Върховен маг все още беше облечен в онова, което бе останало от бойното му облекло, раздраните ивици от кожената ризница — опърлени и дрипави, парчетата от грубо изтъканата туника — оцапани със засъхнала кръв. Когато се спря пред него, тя видя, че вратът и лицето му са покрити с мехури от изгаряне и повечето му коса е окапала.
— Изглеждаш ужасно, Белурдан.
Главата на великана бавно се обърна. Обкръжените с червени петна очи се спряха на лицето й.
— А — избоботи той. — Татърсейл. — Усмихна се уморено и изгорялата плът на бузата му се напука. Раната зейна, червена и суха.
Тази усмивка почти я съсипа.
— Трябва ти лечение, приятелю. — Погледът й пробяга към чувала, покрит с тлъсти мухи. — Хайде. Найтчил щеше да ти откъсне главата, ако можеше да те види такъв. — В душата й се прокрадна трепет, но тя продължи: — Ще се погрижим за нея, Белурдан. Двамата с теб. Но за да го сторим, ще ни трябва сила.
Теломецът поклати бавно глава.
— Предпочитам това, Татърсейл. Белезите отвън са белези отвътре. — Вдиша дълбоко. — Ще преживея тези рани. И сам ще вдигна гробната могила на любимата си. Но още не му е дошло времето. — Той сложи огромната си длан на чувала. — Тайсхрен ми разреши да направя това. А ти?
Татърсейл се стъписа и усети надигащия се в нея гняв.
— Тайсхрен ти го е разрешил, така ли? — В собствените й уши гласът й прозвуча брутално, изпълнен с груб сарказъм. Видя как Белурдан потръпна и сякаш искаше да се свие още повече и й се дощя да заплаче, да прегърне гиганта и да заплаче, но гневът я беше обладал. — Тоя кучи син уби Найтчил, Белурдан! Лунният господар нито имаше време, нито беше склонен да призове демони. Помисли само! Тайсхрен имаше време да се подготви…
— Не! — Гласът на теломеца изкънтя по прохода. Той се надигна бавно и Татърсейл отстъпи. Великанът сякаш бе готов да разкъса стените, в очите му горяха пламъци на отчаяние. После погледът му се прикова в нея. И Белурдан сякаш замръзна. Изведнъж раменете му се смъкнаха, ръцете му се отпуснаха и очите му се замъглиха. — Не — повтори той с глас, изпълнен със скръб. — Тайсхрен е нашият закрилник. Както е бил винаги, Татърсейл. Помниш ли самото начало? Императорът беше полудял, но Тайсхрен застана на неговата страна. Той оформи мечтата на империята и така се противопостави на императорския кошмар. Ние подценихме Господаря на Лунния къс, това е всичко.
Татърсейл се взря в обезобразеното лице на Белурдан. Споменът за разкъсаното тяло на Хеърлок се върна в ума й. И някакво ехо се долавяше там, но не можеше да го разбере.
— Спомням си началото — промълви тя и се зарови в спомените си. Всички те бяха ярки, но и да съществуваше някаква нишка, свързваща тогава със сега, тя все още й убягваше. Отчаяно й се дощя да поговори с Бързия Бен, но от деня на битката не беше видяла никого от Мостоваците. Бяха я оставили сама с Хеърлок и дървената кукла я плашеше все повече и повече с всеки ден. Особено сега, когато Хеърлок си беше намерил повод за злоба, за който да се хване — сцената с Драконовата колода продължаваше да го гризе, — и го правеше, като я държеше на тъмно. — Императорът умееше да събира около себе си подходящите хора — продължи тя. — Но не беше глупак. Знаеше, че измяната ще дойде точно от тази група. Това, което ни правеше подходящите хора, беше силата ни. Помня, Белурдан. — Поклати глава. — Императора го няма, но силата още си е тук.