Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Брей… Интересно нещо е животът — отбеляза Виктор, — особено ако го видиш през чужди очи…
Гаспод пак изви гуреливите си очи към небето.
— А… къде ще ходим сега? — сети се Виктор.
— Ще се видим с едни жители на Света гора — съобщи кучето. — Щото наистина става нещо смахнато.
— Горе на хълма ли? Дори не подозирах, че на хълма има хора.
— Не съм споменавал за никакви хора — натърти Гаспод.
Малко огънче от съчки озаряваше склона на Света гора. Виктор го запали, защото… е, защото така се чувстваше по-уверен. И защото хората си палят огън.
А той имаше нужда да си напомня, че е човек и вероятно още не е полудял.
Не се притесняваше чак толкова, че говори с куче. Хората често си приказват с кучета. Същото важеше за котарака. Може би дори за заека. Но разговорът с мишока и патока не беше от най-обичайните случки.
— Ти да не мислиш, че сме искали дар словото? — изфуча заекът. — В един миг съм си заек като всички останали и съм много доволен от това, в следващия — тряс, вече мисля. А това, да знаеш, е голяма пречка, ако искаш да си щастлив като заек. Искаш трева и секс, а не умуване от рода на „И какъв е смисълът на всичко, като стигнем до същината?“.
— Ъхъ, ама ти поне ядеш трева — изтъкна Гаспод. — Тя не ти приказва. Когато огладнееш, хич не ти трябва да изпадаш в скапани морални дилеми как да постъпиш с онова, дето ти е в чинията.
— И ти си въобразяваш, че имаш проблеми! — скастри го котаракът. — Аз вече мога да ям само риба. Ако докопаш с лапа вечерята и тя вземе, че се разпищи за помощ, значи здраво си загазил.
Смълчаха се. Всички се вторачиха във Виктор. Включително мишокът. И патокът. Изглежда патокът беше настроен най-войнствено. Вероятно беше научил за готварските хитрости с портокаловия сос.
— Тъй си е — въздъхна мишокът. — Виж какво ни сполетя. Да речем, търча си аз из кухнята и ей тоя ме гони — кимна към надвисналия над него котарак. — Писъци, паника… После нещо се разцвърчава в главата ми, виждам някакъв тиган… Сещаш ли се? Допреди миг не съм знаел що е то тиган, ама вече стискам дръжката, котакът изскача иззад ъгъла и… прас! Клатушка се наляво-надясно и мънка: „Кой ме халоса, бе?“ Отвръщам му: „Аз бях.“ И двамата се усещаме, че говорим.
— Че и осмисляме — добави котаракът.
Беше черен, с бели лапи и уши като мишени за ловна пушка. Белязаната муцуна подсказваше, че вече е употребил докрай осем от деветте си котешки живота.
— Тъй, тъй, нека да знае — потвърди мишокът.
— Разкажете му какво направихте после — подкани Гаспод.
— Дойдохме тук — обясни котаракът.
— Чак от Анкх-Морпорк ли? — изненада се Виктор.
— Ъхъ.
— Петдесет километра!
— Толкова са, а вече се убедих, че е трудно да те вземат на стоп, ако си котарак.
— Сега разбра ли? — натърти Гаспод. — Случва се с кого ли не. Всякакви твари се примъкват към Света гора. Не знаят защо са дошли, но е много важно да са тук. И никой не се държи както навсякъде по света. Виждам, че става нещо смахнато.
Гъсокът закряка. Долавяха се думи, но толкова завалени от несъвместимостта между човката и словото, че Виктор нищо не различи.
Другите животни слушаха със съчувствие.
— Какво казваш, паток? — не се стърпя накрая заекът.
— Казва — преведе Гаспод, — че било като миграцията при птиците. Усещал същото.
— Тъй ли? Аз не вървях дълго — сподели заекът. — Бездруго си живеех сред дюните. — Той въздъхна. — Три весели години и четири отвратителни дни.
Виктор си спомни нещо.
— Значи си виждал стареца на брега?
— Стареца ли… Да, бе. Все се качваше на хълма.
— Що за човек беше?
— Ей, готин, допреди четири дни речникът ми се състоеше от два глагола и едно съществително. Според теб какво съм си мислил за него? Знам само, че не ни закачаше. Може да сме го смятали за камък с крака, нищо чудно.
Виктор си мислеше за книгата в джоба си. Песнопения, поддържане на огъня… Какъв човек би го правил?
— Не знам какво става — призна си той, — но ми се иска да открия. Слушайте, вие нямате ли си имена? Неловко ми е да говоря с някого, без да му знам името.
— Само аз имам — отвърна Гаспод. — Щото съм куче. Впрочем нарекли са ме на знаменития Гаспод.
— Предполагах, че си измисляте имена на своя език — смънка Виктор. — Да речем, Могъщата лапа или… или Бързия ловец.