Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Усмихна се подкупващо, но останалите го зяпаха дълго.
— Той чете книжки — обясни им накрая Гаспод. — Виж какво — подхвана и се почеса енергично, — на животните обикновено не им пука за имената. Знаем добре кои сме.
— Е, не че имам нещо против да съм Бързия ловец — сподели мишокът.
— Предполагах, че такова име повече подхожда на котарак — меко възрази Виктор, който вече се обливаше в пот. — А мишките имат мили прякори като… като Пискунчо.
— Пискунчо ли? — мигом охладня гласът на мишока.
Заекът се ухили.
— И… и винаги съм смятал, че зайците се наричат… Дългоушко или нещо подобно.
Заекът престана да му се хили и нервно помръдна ушите си.
— Приятелче…
— Да ви кажа — намеси се Гаспод весело, опитвайки се да разведри атмосферата, — чувал съм легендата, че първите двама души на света дали имена на животните. Има над какво да се замислиш.
Виктор извади книгата, за да прикрие смущението си. Песнопения и поддържане на огъня. Три пъти дневно.
— Този старец… — запъна се той.
— Защо пък да е толкова важен? — заяде се заекът. — Просто се качваше на хълма два-три пъти всеки ден и издаваше някакъв шум. Можеше да си сверяваш… не знам какво по него. Винаги същото. Много пъти.
— Три пъти. Три представления. Нещо като театър ли? — мърмореше Виктор и плъзгаше пръст по страницата.
— Не можем да броим до три — кисело го осведоми заекът. — При нас е едно… и много. — Взря се ядно в човека и добави смразяващо: — Дългоушко, а?…
— Хора от друго място са му носели риба — продължи Виктор. — Никой не живее наблизо. Сигурно са идвали от много километри. Май не е искал да яде рибата, уловена в този залив. А тук гъмжи от живот. Когато поплувах навътре, видях толкова големи раци, че чак да не повярваш на очите си.
— И те как се казват според теб? — вметна Дългоушко, който не забравяше лесно обидите. — Щрак-щрак ли?
— Ъхъ, дай да изясним въпроса веднъж завинаги — изписука мишокът. — У дома бях мишок за чудо и приказ. Искам подобаващо име, мойто момче. Щото нарече ли ме някой Пискунчо, направо си проси да му оформя главата с тигана, ако ми схващаш намека.
Патокът се разкряка.
— Я млъкнете — помоли другите Гаспод. — Патокът казва, че всичко било част от тая смахната история — хора, тролове и още какви ли не се събират тук, животните изведнъж започват да говорят. Патокът смята, че тук има нещо, в което е причината.
— И откъде може един паток да знае това? — усъмни се Виктор.
— Драги — скастри го заекът, — когато ти се научиш да прелиташ над цялото море и поне да си налучкваш скапания роден континент, тогава ще оплюваш гъските.
— А, говорите за загадъчния усет на животните ли? — оживи се Виктор.
Всички пак го зяпнаха.
— Все тая, трябва да сложим край на историята — заяви Гаспод. — Умуването и приказките прилягат на вас, човеците. Свикнали сте. Някой трябва да разнищи щуротията…
Животните не откъсваха погледи от Виктор.
— Е, може би книгата ще ни послужи… — измъкна се той. — По-ранните записки са на някакъв древен език. Аз не знам как…
Млъкна и помисли. Магьосниците не бяха добре дошли в Света гора. Не вярваше, че е уместно да споменава Невидимия университет или своите скромни занимания там. Постара се да подбере по-безобидни думи.
— Знам обаче кой в Анкх-Морпорк може да ги разчете. И той е животно. Тоест човекоподобно.
— А как е със загадъчния усет? — промърмори Гаспод.
— Много е печен в тази област — увери го Виктор.
— В такъв случай… — започна заекът.
— Тихо! — спря го Гаспод. — Някой идва.
Пламъкът на запален факел пълзеше по склона. Патокът отскочи тромаво във въздуха и се отнесе нанякъде. Другите изчезнаха в сенките. Само кучето не шавна.
— Ти няма ли да офейкаш? — изсъска му Виктор.
Гаспод склони глава настрана.
— Бау?
Факелът се плъзгаше на зигзаг между храстите като светулка. Понякога спираше и поемаше в съвсем нова посока. Пламтеше ярко.
— Кой идва? — тихо попита Виктор.
Гаспод подуши въздуха.
— Човек. Жена. Използва евтин парфюм. — Муцуната му се сбърчи. — Нарича се „Играчка на страстта“. — Пак вдиша. — Носи наскоро прани дрехи, но не са колосани. Стари обувки. Изобилие от филмов грим. Била е в закусвалнята на Боргъл и… — носът му помръдна — … е яла яхния. Но не много.
— Няма ли да ми кажеш и колко е висока? — подсмихна се Виктор.
— Съдейки по миризмата, не повече от метър и шейсет — предположи Гаспод.
— Я стига!
— Ти повърви само километър с мойте лапи и тогава кажи, че те лъжа…
Виктор затрупа с пясък огънчето и се смъкна по склона.