Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Всяка нощ изпитвах все същата сънливост, всяка нощ опитите ми да я надвия завършваха без успех. Вакел паша ми показваше невиждани чудеса — историята на земята и епохите на вселената сякаш преминаваха пред очите ми. После се озовавах изоставен в тъмнината на лабиринта. Събуждах се с белези по тялото си. Забелязах, че колкото повече изтъняваше луната, толкова избледняваха белезите ми. Чудех се какво имаше предвид Хайде, предупреждавайки ме да бягам, когато няма луна на небето. Най-после от нощното светило не остана нищо друго, освен тънко резенче светлина. Същата нощ пашата не ми се присъни в своята кула. Вместо това сънувах, че съм сам. Над мен се издигаше куполът на огромната зала. Пред мен — кьошкът със своите стъпала към тъмнината. Цареше тишина — в главата си не чувах гласове, нито шепот за безсмъртие. Въпреки това чувствах, че пашата ме вика, че трябва да отида при него, независимо къде отвеждат стъпалата. Направих крачка напред — все същия покой. Усещането ми за спокойствие се засилваше. Разбирах, че съм близо до някаква голяма тайна, до някакъв ключ към загадките на живота. Да, рекох си, а може би и към смъртта. Явно навлизах в дълбините, за които говореше пашата. От тях израстваше Дървото на познанието и неговите забранени плодове. Забързах се. На края на стълбата видях широко отворена врата. Предстоеше ми да откъсна ябълката и да я захапя!
„Байрон, мой Байрон.“
Размърдах се.
„Мой Байрон!“
Отворих очи.
„Хайде.“ Седнах в леглото и я целунах. Тя ме прегърна силно, после стана. Бе по-красива от всякога, но бледа, смъртно бледа. „Трябва да се връщам при него,“ пошепна, „но утре — утре заминаваме.“
„Беше ли… Добре ли си?“
„Да.“ Тя се усмихна и отново пламенно ме целуна. „А провизиите,“ попита, докато ме докосваше с устни, „готови ли са?“
„При брат ти са.“
„Трябва утре сутринта да му предадете, че тръгваме по пладне.“
„Ще направя всичко възможно, има само един проблем — малка пречка.“ Замълчах и я загледах изненадано. „Минала си през Янакос,“ рекох аз.
Хайде погледна към вратата. „Да,“ отвърна тя. Наведе се и вдигна разпятието. „Убий го,“ прошепна безчувствено, докато ми го подаваше.
Взех кръста. „Опитах. Но изглежда той се оправя твърде лесно от раните, които му нанасям.“
„Удряй в сърцето“, тихо каза Хайде и пое към вратата. „Янакос“, викна тя тихо, „Янакос.“
Съществото се появи като тромава мечка. Хайде му попя, галейки го по страните. През цялото време го гледаше в очите. В тях за миг се появи отчаяние. По бузата на Хайде се изтърколи сълза и падна в шепата на Янакос. Той се вторачи в нея, после вдигна глава към момичето. Опита се да се усмихне, но мускулите на лицето му изглежда бяха атрофирали. Хайде ми кимна. Тя целуна съществото по страните, а после го прободе с разпятието право в сърцето.
Янакос изкрещя — ужасен неземен звук. Фонтан от кръв плисна по балкона. Съществото рухна на земята и там, пред нашите очи, започна да се разпада — мускулите се отделяха от костите, вътрешностите се сливаха в отвратителна каша. Наблюдавах го погнусен. „Сега,“ рече тихо Хайде, „го хвърли в реката.“ Затаил дъх увих трупа в един гоблен и го пуснах от балкона в Ахерон. Обърнах се към Хайде. „Какво представляваше той?“ попитах. „Кой беше?“
Тя ме погледна. „Брат ми“, рече най-сетне.
Бях ужасен. „Съжалявам“, прошепнах аз. „Много съжалявам.“ Взех я в ръцете си. Усетих как по тялото й премина тръпка. После вдигна лице към мен и понечи да тръгне към вратата. „Трябва да вървя,“ рече тя с далечен глас.
„Утре“, попитах я, „къде ще се видим?“
„В селото. Нали знаеш развалините на старата църква?“
„Голямата базилика ли? Да.“
„Точно там. Поръчайте да донесат провизиите и аз ще дойда при вас до обяд. Налага се да избягаме, докато има слънце.“ Тя вдигна ръцете ми до устните си. „След това, скъпи ми Байрон, трябва да се молим на свободата и да се надяваме, че тя ще ни се усмихне.“ Пак целуна ръцете ми, обърна се и докато се усетя, изчезна. Не я последвах. Струваше ми се, че не съм в състояние нито да кажа, нито да направя нещо. Върнах се на балкона. Умората ми се бе изпарила. На изток първите розови отблясъци вече оцветяваха снежните планински върхове.
Щом съмна, се промъкнах в конюшнята, а оттам — на пътя. Трите порти бяха отворени и никой не се опита да ме спре. Стигнах до селото незабелязан. Спънах коня пред къщата на Георгиу, после влязох и повиках Петро. От ъгъла на стаята ме гледаше малко момче. Лицето му бе изпито и бледо от глад. Предложих му една пара, но то нито помръдна, нито дори мигна с очи. „Баща ти тук ли е?“ попитах аз. Въртях монетата из дланта си. Момчето изведнъж се втурна през стаята и я грабна от ръката ми. Ноктите му ме одраха по дланта. Момчето замръзна на място, защото от одрасканото потече кръв, която облизах с език. „Къде е баща ти?“ отново го попитах. Момчето ме зяпаше, после се опита да ме хване за ръката. Пернах го леко по главата и за миг помислих, че в отговор ще ме захапе. Тогава влезе Петро. Той се скара на момчето и то избяга от стаята. Петро го изгледа, после се обърна към мен. „Да, господарю?“ попита той. Гласът му беше странно далечен. Очите му горяха както винаги. Казах му каквото трябваше. Петро кимна и обеща, че всичко ще бъде приготвено за нас.