Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
Както казах, виждал съм ги многократно, добре помня и филмите на първата експедиция. Стърчи експедиционният кораб върху малкото плато, обградено от нежнолилави хълмове. Двайсетина човека и десетина машини сноват около него, дълбаят плътта на планетата за бъдещото си убежище и ето: над главите им се снижават няколко оранжеви облачета. Те лягат на петдесетина метра в кръг около кораба и сякаш в миг се превръщат в живи същества. На какво бих ги оприличил най-лесно? Може би на големи колкото едър човек бухали, с прилепени към тромавото наглед тяло крила, но без перушина, а от черно-сива плът, с кръгли втренчени очи, с два мощни четирипръстови крака, които здраво се забиват в почвата. Стоят тези, родени от оранжевите облаци, птицеподобни същества и гледат втренчено шетнята на хората…
В мозъка ми се е запечатал и такъв спомен: един от нашите върви към тях и предпазливо жестикулира в специално разработена система, както някога глухонемите са разговаряли помежду си, но скуланът, към когото се приближава, само отскача назад. Втория път човекът е по-настоятелен в опита си да го наближи — храбър човек наистина!, — тогава скуланът излита леко и застава по необясним за нас начин на десетина метра над главата му, без дори да е разперил криле, сякаш за него не съществува никаква гравитация.
Помня и друга картина: виси така скуланът във въздуха, а долу двамина от експедицията разполагат разни табели — с устройството на човешкото тяло, с геометрични фигури и теореми, с формули на основните компоненти на материята… Не, това са по-късни опити, правени са след като на скуланите са показвани вече най-различни по-прости изображения и знаци. Но и при тях, както при първите опити, скуланът, след като хората се оттеглят на успокояващо го разстояние, каца край табелите и внимателно ги разглежда. Да, внимателно и системно ги проучва. После кимва сякаш доволно с бухалската си глава, вдига се отново във въздуха, мигом се превръща в оранжев облак и изчезва. Накъде — един дявол знае!
За три десетилетия никой не бе успял да проследи докрай нито къде отиват, нито откъде идват. Не знаехме къде живеят, не знаехме с какво се хранят, не знаехме дори истинския им вид, защото много често, след като същият облак кацнеше, от него се пръкваше съвсем друго същество. То приличаше повече на грамадна, изправена на опашката си месеста риба.
На друг кадър, вече от филм на втората експедиция, една такава риба неочаквано извади от себе си нещо като ръка, пое подадения й от нашия човек предмет — не помня какво беше, — огледа го и му го върна. В следващата секунда тя избухна в своята си безшумна оранжева експлозия и изчезна, сякаш обидена или изплашена от нещото, което са й дали да види.
Това, струва ми се, е единственият пряк контакт с тия загадъчни същества за цялото време на изучаването им. Нито преди, нито в следващите години някой скулан бе се оставил да се приближи човек само на крачка от него. Обикновено те внимателно наблюдаваха какво правят хората, изтърпяваха от определено разстояние — било от въздуха, било на земята — всички опити за установяване на контакт, след което изчезваха без никакъв ответен жест. За да се появят — същите или други, това никога не можеше категорично да се каже — отново в определения от човека час за следващия опит с тях. Обезкуражени, хората постепенно бяха разделили тия си опити и се занимаваха усърдно с планетата. Изучаваха примитивния й растителен и животински свят, експериментираха, изготвяха проектите за бъдещото заселване. Но при всяка тяхна дейност, и най-дребната, неотлъчно присъствуваше от разстояние някой скулан-наблюдател.
— Стои край теб или виси над главата ти — бе ми казал един от втората експедиция, който работеше при нас в междинната база. — Къса ти нервите с това мълчание. Понякога ми е идвало да го пухна с нещо или да хвърля камък от него. Какво ли не сме опитвали, дори песни съм му пял… Е, понякога току ти закима с глава, като че ли ти вика: „Карай, както виждаш, с нищо не ти преча. Само да погледам какво правиш!“ Представяш ли си, братко — едва не изплака той. — През цялото време живееш с усещането, че не ти него, че той тебе изучава. И кой го знае какви изводи си прави…
Но и този отчаян след тригодишния си престой на Скула изследовател беше категоричен, че не е възможно да притежаваш такива фантастични способности — да се превъплъщаваш в различни тела, да се разтваряш като че ли в пространството, да нямаш проблеми нито с гравитацията, нито с вакуума, без в такава материя да не е заложен някакъв свръхразум. Да, превръщайки се в тия оранжеви облачета, които после избледняваха в йоносферата, скуланите явно изчезваха направо в космическото пространство. Иначе не можеше да се обясни, че дори и след като цялата планета, фигуративно казано, бе преобърната наопаки от изследователи и машини, никъде не бе открито тяхното местожителство. Те, изглежда, само се хранеха по някакъв начин с вещества от почвата, защото на местостоянето на отделните скулани понякога бяха откривани недълбоки ямки, от които липсваше пръстта. Но и това бе само предположение, защото да черпиш енергията си за тия светкавични полети и превращения от няколко шепи пръст също бе малко вероятно.