Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
— Ти изобщо не го губиш — казах му. — Затова се и учудвам…
— И аз се учудвам — рече Виктор. — Но както виждаш… Веднага повиках на помощ трима от изследователите, като им наредих да оставят бластерите. Нямаше да позволя да се бием, ако другите скулани дойдеха за отмъщение. Войната трябваше да се избегне, дори с цената на няколко наши живота. Исках просто да отнесем съществото, за да го изследваме…
Не дойдоха повече скулани, но стана нещо друго. Тялото почна необикновено бързо да се разпада пред очите ми, изглежда тази тяхна променлива структура не издържаше в атмосферата и гравитацията. Направих няколко снимки и се видях принуден веднага да разгледам вътрешността на трупа, преди да бе се разпаднал окончателно. Настроих бластера за тънък разрез и опитах с надлъжна резекция. Оголих някакъв тръбопровод, нещо като черво и в долния или може би в горния му край открих купчинката, която то се готвеше да изсипе на главата ми. Крещях непрекъснато в шлемофона: „Бързо бе, хора, помощ, помощ!“, та да си мислят, че съм в беда. Нямах време да им разправям, мозъкът ми трябваше, за да наблюдавам какво имам пред себе си и какво се случва с него. А ония калпазани, но и те не са виновни де, базата беше далеч, като кацнаха с планетолета и отдалеч видяха, че съм жив и здрав и нищо не ме застрашава, почнаха още повече да се туткат. Докато свалят апаратурата си, докато дойдат, докато се поблещят на това, което виждаха, то се разпадна на прах, не и на прах, на атоми сякаш се разпадна, които се разлетяха из въздуха или попиха в почвата. Нито късче не успяхме да уловим и консервираме. Остана само купчинката кристали, която бе предназначена за главата ми.
— И не разбра ли те поне какво представляват? — запитах аз, защото той замълча така, сякаш бе свършил разказа си.
— Разбрах — отвърна Виктор и аз никога не бях виждал толкова тържествуваща злоба в лицето му. — Изпражнения! Чисто и просто изпражнения! В горния край на червото още се намираше от изгребаната пръст, в долния бяха се оформили отработените в тия кристали вещества. — И сякаш да се оправдае, добави с още по-зла усмивка: — Извинявай, но… три години да ти серат на главата, не може да не станеш накрая убиец!
Бях потресен:
— Но такива ли примитивни същества са? При тия им качества…
— Проста хранителна система не означава непременно примитивност. Може да означава и възможно най-рационална система. Ние като сме физиологически така сложно устроени, каква ни е ползата за духа? Само страдания и непригодност за Космоса!
— Значи продължаваш да ги смяташ за разумни същества?
Не биваше да задавам този въпрос, защото тържествуващата злоба в лицето му веднага се превърна в предишното отчаяние. Виктор захапа юмрука си да не изкрещи — не чух какво. Рекох бързо:
— И напуснаха планетата, така ли? Никой повече не ги видя?
Той кимна. Кокалчето на показалеца му бе посиняло от захапката.
Какво още можех да му кажа, какво повече можеше да ми съобщи и той? За да изчезнат веднага, тия същества значи са отлетели в галактическото пространство, отишли са може би на друга планета да си търсят непретенциозната храна, но едно бе повече от ясно: у тях липсваше нагон за насилие, щом при първия сблъсък с нашия агресивен разум са се оттеглили. Защото иначе при тия им способности за превръщания и придвижване във всяка среда биха намерили начин да се справят с нас. Но защо, притежавайки качества, каквито ние само във фантазията си приписваме на един галактически разум, защо тогава бяха се отнесли така към хората? Отговорът бе изчезнал заедно с тях, а въпросът щеше да си остане да тревожи човечеството в неговия по-нататъшен път из Вселената.
— Не те осъждам — рекох му и съвсем не бях уверен, че не го смятах виновен за едно, макар и неволно престъпление с неизмерими последици.
Той пусна кървясалия си показалец, злобата бе се оттеглила само в очите му.