Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
Предадохме схемата на двете по-запазени купчинки и на Земята. Не знам колко глави и електронни мозъци са умували над тях, но не закъсняха и разчитанията. От идиотски по-идиотски! И в базата всеки ден някой ми носеше ново разчитане. Един твърдеше, че ни съобщавали: „Опознахме ви, няма да пречим на вашата дейност. Контактът е труден, но и ние го желаем.“ Вятър желаели! Те дори престанаха да наблюдават какво правим. Все по-рядко се мяркаха около строежите и все по-често се застояваха около мен и над мен, когато се отдалечавах от базата. Явно бяха разбрали, че аз съм останал единственият, който търси разговора с тях.
Друг ми носеше пък точно обратно разчитане: „Престанете да правите това, което изграждате, и напуснете планетата!“ Трети доказваше, че подредбата на кристалите съдържала математическата картина на устройството на телата им. Рисунките му изглеждаха доста правдоподобни, защото някои кристални решетки, съединени с другите, даваха изображение, близко до техния птицеподобен или рибоподобен вид, но все пак си бяха повече плод на нетърпеливото му въображение. Повечето от разчитанията бяха мъгляви като пророкуванията на древните оракули: „Небесното тяло е летящо тяло, когато облакът слезе, звездата ще изгори“, или: „Началото е водород. Силицият е животът. Въглеродът е духът“, или „Бягайте от водорода, влезте в алуминия, магнезият гори бяло“…
Давам ти само примери, братко, да видиш безизходицата и мъката ни. Но аз грижливо събирах всички разчитания, отивах някъде далеч от базата и наум ги четях, не, изплаквах ги към небето: „Това ли искате да ни кажете, какво означава то? Защо все едно и също ни твърдите, дайте и други схеми, та чрез сравняване по-лесно да ги разберем!“
В отговор на това мое отчаяние веднъж един от скуланите, този път в рибоподобен вид, пусна купчинката си точно над мен. Така избарабани върху шлема ми, че се уплаших. Викнах му: „Глупак, що не внимаваш! Сега какво ще правя с посланието ти?“, защото то бе се пръснало от удара и се разпиля по целия ми скафандър. На другия ден обаче случката се повтори, на третия се потрети. Вече не минаваше ден да изляза от базата и някой скулан да не изсипе такава купчинка точно върху главата ми. Съвсем очевидно се целеха в мен, а първите два пъти не бяха ме улучили. Нервите ми се изостриха до крайност, започнах да се изпълвам с подозрения и някъде към петдесетия път…
— Да — вметнах аз. — Животът ти е станал доста еднообразен.
— Лесно ти е да се шегуваш — кресна ми той с чужда за характера му невъздържаност, — но я се постави на моето място! Представи си и цялата отговорност, която лежеше върху мен спрямо бъдещето на отношенията ни с тия същества, спрямо бъдещето на планетата!
— Прощавай — рекох. — Представям си го, разбира се, и ти съчувствувам, но ми се ще вече да не преживяваш толкова силно.
— Не може, братко, ще го преживявам и преживявам, докато съм жив. Дано не трае дълго.
— Стига глупости, разправяй какво стана!
— Изследвах ямките, които оставаха под тях, когато те кацаха някъде. В почвата им се съдържаха същите елементи. Подозирах ги, че те просто загребваха пръст и ме замеряха с нея. Но не беше това, разбира се. Първо, те бяха изгребвали такива ямки и при по-раншните експедиции, но не бяха хвърляли нищо по хората. Второ, веществата все пак бяха преработени, макар и в доста нечист вид — липсваха много съставки, липсваше и количество. И пак започнах да ги питам защо правят това, да ги моля, да ги заклевам да извършат и нещо друго, та да имаме база за сравнение в тяхното поведение спрямо нас. А те какво, мислиш, правеха в отговор на тоя мой вътрешен плач? Замеряха ме по главата с проклетите си кристали! Така един ден просто не издържах. Трябва да съм откачил за миг. В мозъка ми, за мен поне, е станало нещо необяснимо. Не помня дори защо този ден бях взел със себе си и бластера, защото иначе ние се движим там задължително невъоръжени, навярно съм искал като пуснат нещо и то падне невредимо в пръстта, аз веднага да го изрежа с бластера, заедно с околната почва, та да го запазя цяло. И ето, изглежда, в мига, когато съм усетил, че скуланът пак в шлема ми се цели, просто ми е причерняло пред очите. Не мога да кажа също дали наистина, макар и подсъзнателно, съм насочил бластера към него, или рефлективно съм вдигнал ръка да запазя главата си от удара, а съм натиснал спусъка случайно. Така или иначе лъчевата пушка си свърши работата и при скуланите. Съществото веднага се обгърна в оранжевия си облак, но после от него тупна с всичка сила край мен едно материализирано тяло. И не приличаше нито на риба, нито на птица, както преди, беше някакво двуметрово тяло, бих казал, нещо като гигантски червей, при който не можеш да разбереш къде му е главата, къде опашката. Плътта му се опипваше като твърда гума, беше много гореща. На Скула, знаеш, работим с голи ръце, нищо не уврежда кожата ни, скафандрите носим само заради кислородния запас. Та, искам да кажа, добре че потресението ми не трая дълго, познаваш ме, лесно си възвръщам хладнокръвието в опасни ситуации…