Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
То падаше и падаше и след секунди само щеше да се сплеска на покритата с ниска растителност площ, която с влудяваща скорост се приближаваше към него.
— Хей, какво става поеше? Не ме мъчете, не мога… — простена Сик към инженерната група, която им демонстрираше записа.
Отвърнаха му успокоително:
— Гледай, гледай! Тепърва ще видиш и по-страшни неща.
Противно на всяка логика, дългокосото наистина не загина. То дори не падна върху тая зелена площ, която съвсем ясно бяха видели на екрана. Както си падаше, явно изживявайки своята неизбежна гибел, то отново се преобрази и се намери сред множество себеподобни в някаква грамадна, полутъмна зала. Едва го разпознаха по дългите коси и смътните черти на лицето, защото то бе вече и облечено по друг начин: в къса, тънка горна дреха, в прилепнала към долните му крайници някаква по-груба материя, която бе напъхана в нещо, което имаше далечна прилика с ботушите на скафандър.
Залата бе плътно наблъскана с подобни на него същества в подобно облекло, но при по-внимателно взиране се забелязваше, че съществата са от два различни антропологични типа. Другият тип бе по-едър, по-грубоват в конструкцията си, мнозина от него имаха коси и по лицето си — под носа, под устата. От тавана на залата проблясваха и гаснеха в светлинен хаос някакви кръгли осветителни тела, което допълнително затрудняваше да се отгатне какво точно се правеше в нея. А за очите на пришълците се правеше нещо не особено привлекателно. И двата типа същества гърчеха телата си в ритъма на светлинното безредие, допираха се, отблъскваха се, виеха ръце ту отпреде си, ту встрани, едни изглеждаха весели и беззвучно засмени, други — тъкмо обратното: вършеха всичко това с тъжно съсредоточени, сякаш странното ритмично усилие им причиняваше болка.
Пришълците за пръв път виждаха толкова много от тукашните висши същества на едно място и за тях беше особено важно да разберат какво представлява това — ритуал ли някакъв или общо забавление. Но и то си остана неразбираемо, още повече че не им остана достатъчно време да го наблюдават. Всичко в тоя запис траеше по реално време само секунди — колкото и да разтегляха прожектирането му. А в една от тия секунди множеството изчезна и героят на записа, дългокосото мъничко същество, се оказа върху нещо като подиум. Осветителните тела продължаваха да сипят върху него своя светлинен хаос, зад гърба му няколко същества от другия антропологичен тип — всички с коса по лицето си, се кълчеха над някакви побляскващи апарати, удряха с пръчки, надуваха беззвучно криви тръби, с буйни движения манипулираха над обли, с дълги дръжки предмети пред гърдите си. А дългокосото повтаряше още по-необуздано и унесено предишните ритуални гърчове и подскоци, само и пред всички.
После то рязко се спря, погледна надолу по себе си и се видя без предишните си дрехи, без дрехи изобщо, голо, Такова го видяха в същия миг и пришълците, сякаш с неговите очи го видяха, и пак се изумиха — не толкова от вида на оголеното тяло, колкото от необяснимото изчезване на дрехите му.
Това, изглежда, бе срамно или осъдително, защото дългокосото веднага побягна през залата, направо през навалицата, а от всички страни себеподобните му се смееха и протягаха ръце да го хванат…
Сик също повдигна неволно ръце към екрана. До него Сек, без да го поглежда, се засмя.
— На теб не ти ли се иска да го докоснеш? — засегна се Сик.
— Защо питаш, щом знаеш, че е така — повторно се изсмя Сек. — Природо, природо, как можа да ме накажеш с такава монадна половина, която непрестанно ме заразява с просташките си желания!
Призоваха ги да пазят тишина и вместо да се занимават със себе си, да наблюдават внимателно, защото ще участвуват после в обсъждането.
Множеството не успя да улови голото дългокосо, защото и то изчезна отново. Улови го обаче един от ония с космите по лицето си, но вече някъде извън залата. И не го улови с насилие, нито за насилие, а само му подаде ръка, която то с готовност пое. Така, ръка за ръка, двете същества се отправиха към нещо голямо и лъскаво, което се оказа превозно средство, защото щом седнаха в него, то тържествено потегли. Лицето на дългокосото сияеше сега в очевидна радост, устните му говореха нещо оживено и то не беше вече голо, а около тялото му се диплеше широко скроена бяла материя. Не, това удивително създанийце сменяше дрехите си както и когато си поискаше, без някой да го забележи, но като че ли тоя процес, също като летенето, не бе му напълно подвластен, щом преди, с изненада и уплаха, бе се видяло голо!
— Преди май беше по-хубаво! — въздъхна Сик и отново го призоваха да мълчи.
Ръцете на другото същество обгърнаха горната част на дългокосото и то с много нежност се прилепи към него. Допряха и лицата си, и може би сега двете представляваха оная монада от две тела, за която двамата разузнавачи бяха предположили, че съществува и тук, по подобие на тяхната. Само че, за разлика от техните монади, при които психическите качества бяха разделени, а физически двете тела бяха напълно еднакви, тия, две същества тук, седнали едно до друго, вече по-определено се отличаваха.