Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
Преди да замине за Скула, Виктор застъпваше следната хипотеза за тях: скуланите изобщо не обитават планетата — не бяха регистрирани никакви техни взаимоотношения с флората и фауната й. Те са някаква форма на галактически разум, галактическа цивилизация, ако може такава форма на живот да се нарече изобщо цивилизация. Идват на Скула заради нас, от любопитство, понеже са ни разпознали като друга форма на разума, и не установяват с нас контакт не защото не го желаят, а защото ние не притежаваме сетива за него. Следователно, каквото и да правим на Скула, не ще им навредим и спокойно бихме могли да започнем със заселването й.
Налагайки своята платформа пред планетарния съвет, Виктор отлетя с много по-големи пълномощия. Той трябваше да потрети с най-новите средства всички опити за контакт, но паралелно с тях да превърне базата в бъдещ град, да изготви и техническата документация за променяне на атмосферата. Съответно на това щеше да пребивава там и значително по-дълго от предишните експедиции. Като се включи пътят до Скула, не бих могъл да го видя отново по-рано от десет години след раздялата ни, а ето че бе се върнал в началото на шестата. И то не с цялата експедиция, а придружен от трима души, с малкия авариен космолет. Ето защо бях повече изплашен, отколкото зарадван, когато тичах към карантинния сектор на базата, където четиримата трябваше да прекарат определеното им време.
Изправих се запъхтян пред стъклената стена и натиснах копчето за телефонната връзка, защото помещението отвъд нея беше празно. Появи се в белия си карантинен костюм един смътно познат ми човек.
— Здравей — казах му. — Ти си от Скула, нали? Запомнил съм лицето ти, но доста години минаха…
— Здравей — отвърна ми той. — И аз помня само лицето ти. Не си се много променил.
— И ти не си — рекох, след като си казахме имената. — Защо се върнахте?
— Докарахме Виктор.
— В какъв смисъл, нещо по работа ли?
— Не си ли научил? Виктор уби скулан.
Истински скулан да бе ме хванал сега за гушата, нямаше така да си загубя дъха. Едва изрекох:
— Невъзможно!
Той се усмихна — вече примирено.
— Човекът открай време все е правил невъзможното.
— Извикай го, моля те.
— Едва ли ще дойде. Отказва всякакви разговори. Лекарите вече са гласували да го лекуват принудително, защото и на тях се съпротивлява.
— За мен ще дойде.
— Дано! — рече той, тръгвайки към вратата.
Трябваше доста да почакам, но Виктор все пак дойде. Нима бе се наложило да го увещават да се срещне с мен? Извиках:
— Вики?
Той стоеше в рамката на вратата — същинско бяло привидение. В детството си бях чел някаква древна приказка за един стар, уморен призрак, който се явяваше на някакви деца и ги молеше да не си играят с него, да не го безпокоят. И очите му сякаш бяха избелели.
— Вики! — извиках аз повторно, не толкова за да го разбудя от болезнения му унес, колкото сам да се уверя, че това наистина е нашият Виктор-победителят.
Тогава винаги сдържаният в емоциите си мой приятел залитна напред, гърлото му изплака нещо неразбираемо, той разпери ръце и се залепи на стъклото пред мен. Сплеска и лицето си на стъклото, така че то съвсем се деформира, стана страшно в отчаяния му опит да ме прегърне.
Също ми се плачеше, но се насилих да говоря в неговия стил.
— Спокойно, момче! Нека не се разкисваме излишно.
А ми се щеше да извърна глава, за да не гледам тая страшна маска, в която бе се превърнало смазаното му на стъклото лице.
Гордият предводител на третата скуланска експедиция захълца като дете. Продължих да се насилвам:
— Е, е, е! Ако плачеш от радост, глупаво е, ако плачеш от мъка — още по-глупаво! Хайде, избърши си сълзите, изсекни се, подсмръкни и ми кажи две човешки думи…