Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
Такова нещо искам от тебе сега: една научно мотивирана среща, в която да се възпее гордата мисия на човека да превръща непознатото в познато.
Среща с непознатото
Когато научих, че Виктор се е върнал в базата, аз повече се изплаших, отколкото зарадвах. Няма друг мъж в тая Вселена, който да ми е по-близък. Още от юношеството ни все сме били заедно, заедно преминахме през всички стърги на обучението ни и нито една жена не успя да ни разедини, а това вече говори много, защото известно е, че ако още се пораждат конфликти между мъжете заради жена, то става вече само в Космоса — по простата причина, че там жените никога не достигат и са по-особени. Раздели ни — временно разбира се — различното служебно назначение. Преди около шест години Виктор отведе третата смяна за Скула, а аз останах в междинната база. Комисията не ме одобри, въпреки застъпничеството на Виктор, който настояваше да ме вземе със себе си. Пропаднах на изпита по два показателя, които дори не бяха от най-важните. Кой знае защо си въобразяваха, че тъкмо тази експедиция ще разреши най-после загадките на Скула, та не допуснаха в нея човек, който да е мъничко по-малко от универсален гений. Впрочем от тия ми думи може да се разбере поне какво представлява Виктор — не за мен, а за обществото — щом още толкова млад бяха го избрали за ръководител на третата експедиция.
Утехата ми бе, че поне до базата летяхме заедно. И честта да участвувам в екипировката на експедицията му. После се прегърнахме и той замина. Утешавах се още с вярата, че ако някой в наше време изобщо е способен да реши проблема със Скула, това ще е именно приятелят ми, макар да ми се стори, че тръгна без особено самочувствие. Но той изобщо си е такъв — никога не показваше нито самоувереност, нито малодушие, ако изобщо бе способен на тях. Просто си гледаше работата спокойно и съсредоточено.
Помня, че при раздялата ни му казах: „Вярвам в теб“. Той се усмихна:
— Ти това на скуланите го кажи, дано и те ми повярват!
Бях виждал, разбира се, тия дяволски създания на филмите от първите експедиции и рекох също в тона на тъжните шеги, с които се разделяхме:
— Те не може да не възприемат телепатични импулси. Ще стискам оттука зъби и ще им викам: „Хей, скулани ли сте, какви сте, приемете този човек, той е мой приятел! Освен това той се казва Виктор, а Виктор значи победител. Имайте предвид това!“
Не се безпокоях за приятеля си. Скула е кротка планета и досега никому нищо лошо не бе сторила. Затова всъщност и толкова десетилетия си блъскаме главата с нея. Тя ни беше изключително нужна за по-нататъшното проникване на човечеството в галактиката. На стотици светлинни години наоколо нямаше по-удобна за заселване планета. Температурите й бяха поносими, вулканичната дейност — безопасна, а въздухът й се нуждаеше от сравнително евтини и лесно осъществими корекции, за да пребивава човек на нея без скафандър. Предишните експедиции доказаха, че ако нагодим атмосферата на Скула към себе си, флората и фауната й също ще се приспособят. Да, Скула беше вече всестранно изучена и всичко щеше да бъде с нея наред, ако не съществуваха тия същества, които бяхме нарекли скулани. Те именно представляваха, изглежда, истинските хазяи на планетата, но упорито отказваха, вече трийсет години, контакта с нас.
На Земята още има егоцентрици, които забравят принципите на космическия морал, а информационните средства понякога им дават думата и да ни крещят: „Стига с тия скулани, толкова време прахосахме заради тях, почвайте заселването!“ Вярно, от поведението на самите скулани лесно би могъл да се направи изводът, че те не биха се възпротивили, ако започнем заселването на планетата им. Работата е там — а него нетърпеливците забравяха с течението на годините, — че така наречените скулани са безспорно някакви висши същества и са засега поне единствените същества извън Земята, у които подозираме разум. А той би могъл да бъде и по-висш от нашия, нали?
Хванете един и го изследвайте, подканяха ни. Убийте го, настояваха още по-лекомислените — в името на човечеството било оправдано. Чудно ми е, че на Земята все още се среща този конквистадорски атавизъм. Такова убийство би било оправдано само ако действително сме заплашени, а в случая ние заплашвахме скуланите с нашето втурване в тяхното царство. Те само кротко ни наблюдаваха какво вършим и… не реагираха на никакви добронамерени наши примамки. А да уловиш насила скулан или бе просто невъзможно, или бе невъзможно, без по някакъв начин да го умъртвиш. Затова не ни оставаше друго, освен търпеливо да търсим разбирателството, докато установим дали скуланите ще са готови да поделят планетата си с нас или поне дали няма да им се отрази пагубно промяната на атмосферата. Защото едва ли човечеството ще е извършило по-голямо престъпление през цялата си история, ако волно или неволно погуби тези свръхнеобикновени същества, за които и след три десетилетия наблюдение не знаем почти нищо.