Първото семейство

Беше Джейн Кокс.

— Нека да се срещнем в болницата — каза тя. — Тък иска да говори с теб.

— За какво?

— Мисля, че знаеш.

Шон навлече якето си и слезе долу до наетата кола. Неговата беше в сервиза, с щети за около осем хиляди долара, а застрахователната му компания заяви, че полицата му не покрива поражения от оловна градушка.

— Защо да не покрива? — бе попитал той.

— Защото това се смята за терористично нападение, а то не е включено в полицата ви — бе отговорило момичето от застрахователната компания, което някак си успяваше да съобщи за отказа с весел тон.

— Не беше тероризъм. Беше престъпление, а аз бях жертвата.

— Мистър Кинг, колата ви има трийсет и седем дупки от куршуми. Според фирмените инструкции, това не е престъпление, а терористичен акт.

— Ръководите се от броя на дупките! Ще ми обясните ли точно каква е логиката, госпожице?

— Винаги можете да обжалвате решението.

— Наистина ли? А какви са според инструкциите ви шансовете да спечеля обжалването? По-малки от нула или равни на нула?

Госпожицата с веселия глас му бе благодарила, че е избрал тяхната застрахователна компания и бе затворила телефона.

Тъкмо запали двигателя и се канеше да потегли, когато някой почука с пръст по стъклото. Обърна се. Беше жена на около трийсет, руса, възпълна, със силно начервени устни и кожа, върху която ежедневно се нанасят пластове пудра, за да изглежда добре пред камери с висока разделителна способност. Държеше микрофон с вградено записващо устройство, сякаш беше граната, която всеки момент се кани да хвърли.

Погледна в огледалото и видя как новинарският микробус се плъзга зад колата и му препречва изхода.

По дяволите!

Шон свали стъклото.

— Мога ли да ви помогна?

— Шон Кинг?

— Точно така. Вижте, вече дадох изявление на един репортер. Защо не го вземете от него?

— Събитията диктуват нова гледна точка.

— Какви събития?

— Вярно ли е, че сте откраднали поверителни данни от служебния компютър на Тък Дътън?

Стомахът на Шон се сви и част от телешкото се върна чак до гърлото му.

— Не знам за какво говорите. Кой ви каза това?

— Отричате ли, че сте били в офиса му?

— Не отричам и не признавам каквото и да било.

— Фирмата на Тък Дътън е изпълнител на правителствени поръчки и работи по секретни обекти на Министерството на вътрешната сигурност.

— В такъв случай вие репортер ли сте или говорител на фирмата? Не мога да се ориентирам.

— Давате ли си сметка, че е престъпление да откраднете чужда собственост? И че ако се установи, че сте откраднали класифицирана информация с цел шпионаж, могат да ви обвинят в държавна измяна?

— А сега се правите на адвокат. Аз обаче съм истински. Ако не кажете на приятелчето си да махне микробуса от пътя ми, ще дам на заден и ще видя на какво разстояние ще мога да го избутам. После ще го измъкна от седалката и ще го пребия, само че ще го формулирам като „самозащита“. Така няма да е чак толкова подсъдно.