Първото семейство

— Чух те, тате. Чух те.

— С него умря и малко късче от мен самия. Може и да не е малко. Като направих това, проклех сам себе си за вечни времена. И за това си мисли.

— Мислех си, че не вярваш в Бог — каза Даръл тихо.

Карлос гледаше с безизразна физиономия и само потриваше между пръстите си медальона със свети Кристофър, който носеше на шията си.

— Може и да не вярвам в Бог, но бъди сигурен, че вярвам в дявола.

— Добре, тате.

— Не измислям много правила, ама очаквам онези, които определям, да се спазват. Само така могат да станат работите. Ясно ли е?

— Да, сър! — извика Карлос. Беше престанал да потрива медальона и го пусна отново под ризата си.

Куори ги остави и продължи нататък. След малко седна срещу Уила, облечена с кадифените панталони и вълнената риза, които й беше донесъл.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? — попита я Куори.

— Искам книги — отвърна Уила. — Няма какво друго да правя, така че искам да чета.

Куори се усмихна и отвори раницата си.

— Това са големи умове, да знаеш.

Извади пет книги и й ги подаде. Уила ги разгледа внимателно.

— Обичаш ли Джейн Остин? — попита я.

Уила кимна.

— Не ми е най-любимата, но съм чела само „Гордост и предразсъдъци“.

— Тази беше любимата книга на дъщеря ми.

— Беше?

Куори се сепна.

— Вече не чете.

— Мъртва ли е? — попита Уила с детска прямота.

— Може да се каже и така. — Той посочи другите книги. — Знам, че си много умна, затова не съм ти взел книжки за малки деца. Ти обаче ми кажи какво харесваш и ще ти го донеса. Имам много книги.

Уила бутна книгите настрана и се вгледа в него.

— А може ли да получа лист и химикалка? Искам да пиша. Така ще се разсейвам, за да минава времето.

— Добре, не е проблем.

— Говори ли с родителите ми? Обеща, че ще говориш.

— Аха. Изпратих им съобщение. Писах им, че си добре.

— Ще ме убиеш ли?

Куори се сви, сякаш го беше ударила с юмрук. А може би наистина го удари? Успя да овладее гласа си.

— Откъде, дявол да го вземе, ти хрумна това?

— Понякога похитителите не освобождават отвлечените. Убиват ги.

Големите й очи продължаваха да го фиксират. Очевидно не искаше да променя темата.

Куори разтри челюстта си със загрубялата си длан. После я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Същата длан беше лишила Кърт от живот, така че малката може би имаше право. Аз съм убиец в края на краищата.

— Така е. Разбирам какво си мислиш. Ако обаче смятам да те убия, ще е много лесно да те излъжа, че не смятам, така че какво значение има?

Уила беше подготвена за този малък логически дуел.

— Ако обаче ми кажеш, че наистина смяташ да ме убиеш, вероятно ще бъде истина. Защо ти е да лъжеш за такова нещо?