Първото семейство
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Шон Кинг и Мишел Максуел #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Първото семейство». Краткое содержание книги:
— Обзалагам се, че хората понякога казват, че си прекалено умна, за да е добре за теб. Нали?
Долната й устна се разтрепери. Превърна се от Айнщайн в изплашеното момиченце, което всъщност беше.
— Искам да си отида у дома! — каза тя. — Искам да видя мама и татко! И брат ми, и сестра ми! Не съм направила нищо лошо! — От очите й потекоха сълзи. — Не съм направила нищо лошо и ето защо не разбирам защо правиш това. Просто не разбирам!
Куори наведе глава, неспособен да гледа големите насълзени очи и ужаса, събрал се в тях.
— Не е заради теб, Уила. Не си виновна ти. Просто… просто може да стане само по този начин. Обмислях най-различни варианти и този е единственият, който има смисъл. Нямам друг шанс. Нямам други карти в ръцете си.
— На кого си ядосан? На кого искаш да си отмъстиш?
Куори стана.
— Ако искаш още книги, само ми кажи.
Избяга от стаята и остави Уила да плаче сама. Никога не се бе чувствал по-засрамен.
Няколко минути по-късно гледаше Даян Уол, която седеше на пода в далечния ъгъл на стаята си. Би трябвало и към нея да изпитва съчувствие, но не изпитваше. Уила беше дете. Не беше имала шанса да избира. И да греши, за разлика от тази жена.
— Мога ли да те попитам нещо? — каза Уол с треперещ глас.
Куори седна до малката масичка в средата на стаята. Част от него все още мислеше за Уила. Въпреки това каза:
— Слушам.
— Мога ли да се обадя на майка ми? Да й кажа, че съм добре?
— Не става. В наши дни ченгетата могат да проследят всичко. Съжалявам, така стоят нещата.
— Тогава ти й кажи, че съм добре.
— Може. Дай ми адреса.
Подаде й лист и молив. Даян го записа, сбърчила чело, и му го подаде.
— Защо ми взе кръв? — попита тя.
— Трябваше ми за нещо.
— За какво?
Куори огледа малката стаичка. Подвижна тоалетна, бутилирана вода, консерви и други основни неща. Беше се постарал да не й липсва нищо.
Не съм злодей, каза си. Ако продължаваше да го мисли, можеше и да го повярва.
— Мога ли да те попитам нещо?
Въпросът като че ли я стресна. Даян кимна.
— Имаш ли деца?
— Какво? Не, никога не съм имала. Защо?
— Чудех се.
Приближи се до него. Подобно на Уила и тя се беше преоблякла. Куори й беше дал торбата с покупки от „Талбътс“. Дрехите й стояха чудесно.
— Ще ме пуснеш ли?
— Зависи.
— От какво?
— От събитията. Мога да ти кажа, че по природа не съм зъл човек. Само че не умея да предсказвам бъдещето.
Даян Уол седна на масата срещу него и сплете пръсти.
— Не мога дори да си представя защо постъпваш така с мен. Дори не те познавам. Каква е вината ми? С какво, по дяволите, съм заслужила всичко това?
— С едно нещо — отвърна Куори.
Тя вдигна очи.
— Така ли? Кажи ми кое е то!
— Ще те оставя да помислиш сама. Ще имаш достатъчно време.
22
Беше рано сутринта, когато малкото самолетче заподскача край облаците, изостанали след бурята, която вече беше преминала над планините Смоуки. По-късно, когато се спускаха към летището в Нашвил, Мишел продължи да прави това, което беше правила през целия полет — да се взира в дланите си.
Когато вратата на самолета се отвори, тя взе ръчната си чанта, нае кола и след двайсет минути вече беше на шосето. Кракът й обаче не натискаше педала до пода, както беше свикнала. Караше с приспивните седемдесет километра в час. Нямаше никакво желание да бърза към онова, което я очакваше.
Според брат й Бил майка им се събудила в добро разположение на духа, хапнала малко овесени ядки за закуска и отишла да работи в градината. После поиграла голф на близкото игрище, върнала се у дома, взела душ, облякла се, притоплила печеното за баща им, гледала предаването, което била записала по-рано, и тръгнала да излиза за среща с приятелки, с които трябвало да обядва. Тогава паднала — в гаража. Франк Максуел бил в банята. Малко по-късно влязъл в гаража и намерил жена си просната на пода. Според него Сали била издъхнала още преди да падне.
Не бяха сигурни какво точно я е убило — инсулт, инфаркт, аневризъм, но все едно. Беше мъртва. Докато дърветата се нижеха покрай Мишел от двете страни на пътя, мислите й летяха дори по-бързо — от първите спомени за майка й до последните няколко срещи, които нямаше с какво толкова да се запомнят.