Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
че само от теб зависи дали нещата ще са трудни и доколко. –
В тона му прозвуча почти дружелюбна нотка, което правеше
всичко още по-абсурдно, имайки предвид ситуацията, в която
се намирахме. – Можем да продължаваме все така или да по-
стъпиш разумно и да останеш доброволно със Сидни и мен.
– Това не е разумно, а загуба на време!
Той се потеше от горещината и защото несъмнено бе тичал,
за да ме залови. Ейдриън използваше одеколон, който винаги
ми действаше замайващо, но естественото ухание на топлата
кожа на Дмитрий беше не по-малко опияняващо. Учудвах се
на себе си, че продължавах да забелязвам тези дребни неща –
а и ми въздействаха – дори когато с пълно основание му бях
бясна, задето ме държеше като пленница. Може би гневът ми
действаше възбуждащо.
– Колко пъти трябва да ти обяснявам логиката на това, ко-
ето правим? – попита той раздразнено.
– Докато ти писне. – Извих се към него, като отново се
опитах да разхлабя хватката му, но в резултат двамата се озо-
вахме още по-близо. Имах чувството, че този път номерът с
целувката няма да мине.
Той ме изправи на крака, като продължаваше да държи ръце-
те ми извити назад. Имах малко повече възможност за маневри-
ране, отколкото на земята, ала не достатъчно, че да се освободя.
Той бавно ме повлече към посоката, от която бях дошла.
– Няма да позволя на теб и на Сидни да пострадате заради
мен. Ще се погрижа за себе си, така че ме пусни! – продумах
задъхано, докато се запъвах с крака. Видях високо, тънко дър-
во, вдигнах единия си крак и го обвих около ствола му, което
послужи като спирачка за двама ни.
Дмитрий изпъшка и отпусна хватката си, за да ме освободи
от дървото. Това почти ми даде възможност за бягство, но не
успях да направя и две крачки, когато той отново ме хвана.
94
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Роуз – рече уморено. – Не можеш да спечелиш.
– Как е лицето ти? – попитах. Не можех да видя никакви
белези на слабата светлина, но знаех, че юмрукът, който му
бях забила, утре щеше да проличи. Беше жалко да се загрозя-
ва красивото му лице, но щеше да му мине, а и навярно това
ще го научи да не се забърква с Роуз Хатауей.
Или пък не. Дмитрий отново ме повлече.
– Малко остава да те метна през рамо – предупреди ме.
– Бих искала да видя как ще го направиш.
– Как, мислиш, ще се почувства Лиса, ако те убият? – Ръ-
цете му се стегнаха и макар да имах чувството, че наистина
може да изпълни заплахата си да ме метне през рамо, в съ-
щото време подозирах, че иска да ме стресне. Толкова беше
разстроен. – Можеш ли да си представиш какво ще ѝ причини
твоята загуба?
За миг сякаш всичките ми бързи и резки отговори секна-
ха. Не исках да умра, но да рискувам живота си, означаваше
точно това: да рискувам моя живот. Ничий друг. При все това
знаех, че той е прав. Лиса щеше да бъде съсипана, ако нещо
се случеше с мен. И все пак... това беше риск, който трябваше
да поема.
– Имай ми малко доверие, другарю. Няма да ме убият – за-
явих упорито. – Ще остана жива.
Не беше отговорът, който очакваше. Промени хватката си.
– Има и по-добри начини да ѝ помогнеш, отколкото поред-
ната лудост, която замисляш.
Внезапно се отпуснах. Дмитрий се спъна, сварен неподгот-
вен от ненадейната ми липса на съпротива.
– Какво има? – попита, едновременно озадачен и подозри-
телен.
Взрях се в нощта, без да гледам към нещо конкретно. Вмес-
то това виждах Лиса и Ейб в кралския двор, припомних си
чувството на безсилие, обзело Лиса, както и копнежа ѝ да гла-
сува. Бележката на Татяна изплува в съзнанието ми и сякаш
чух гласа ѝ. Тя не е последният представител на фамилията
Драгомир. Има още един жив представител.
– Прав си – промълвих накрая.
– Прав за какво? – Дмитрий беше напълно шашнат. Това
95
р и ш е л м и й д
беше обичайната реакция на хората, когато се съгласявах с
нещо разумно.
– Ако хукна обратно към двора, с нищо няма да помогна
на Лиса.
Тишина. Не можех добре да видя изражението му, но веро-
ятно беше напълно сащисан.
– Ще се върна в мотела с теб и няма да бягам, за да отида
в двора. – Още един Драгомир. Трябваше да намеря другия
Драгомир. Поех дълбоко дъх. – Но няма да стоя със скръстени
ръце и да бездействам. Ще направя нещо за Лиса. И вие два-