Дни на кръв и звездна светлина

На запад се простираше Крайбрежната планинска верига, а отвъд нея – Тайният бряг, заселен с приливни села, чиито жители можеха да обитават както водата, така и сушата; те се изплъзваха със скоростта на рибно ято, щом се зададеше враг, и живееха като бегълци в дълбините, докато отмине опасността.

На юг: страховитите Хинтермост, най-високите планини на Ерец. Те бяха и най-обширни, надвишавайки трикратно площта на всяка друга планинска верига в света. Въздигаха се в епична стена от сиви крепостни валове и естествени зъбери; издълбани от реките проломи, които потъваха в сърцето на скалата и пак излизаха на повърхността; хиляди склонове, блеснали от спускащите се по тях водопади. Мълвеше се, че от там има път – лабиринт от клисури и тунели – водещ към тучни пасища в най-отдалечената част, който обаче е непроходим без помощта на местните племена с жабешка плът, населяващи главно тъмните места. Ледниците по най-високите върхове приличаха отдалече на градове от кристал, но отблизо се виждаше, че са необитаем ветровит лабиринт, недостъпен за друг, освен за буревестниците. Те гнездяха по тия места, снасяха огромните си яйца и възсядаха халите, които биха смазали всичко друго само с един повей.

Такива бяха естествените граници на този южен континент, който серафимите искаха да подчинят от незапомнени времена. Зелените земи, прострени под краката на Акива, бяха неговото величествено диво сърце, огромно и непревземаемо, дори всички воини от безчетните армии на Империята да се съберат тук в опит да го завладеят. Те можеха – и щяха – да изпепелят селата и нивите, но повечето химери по тези земи бяха номади, подвижни и неуловими, а не земеделци. Тях серафимите не можеха да изгорят, дори да опитат. Но не това беше и целта им, въпреки валмата черен пушек.

Тези пламъци трябваше само да натирят бегълците на юг и на изток, където горите оредяваха и потоците ставаха по-пълноводни, за да се влеят накрая във великата река Кир. Там вече сигурно щяха да успеят да ги изтребят. И тогава какво?

Акива се надяваше да не успеят. Но не остана само с едната гола надежда, а направи нещо повече: впрегна всичките си умения на преследвач, за да останат бегълците непроследими. Щом се досетеше, че химерите може да са скрити на някое място – пролука в горския листак, подсказваща корито на поток, например – той правеше всичко възможно да поведе отряда си точно в обратната посока. И понеже беше Бич за зверовете, никой не се усъмни. Освен може би Хазаел, но той го показа само с поглед.

Лираз не беше с тях; отрядите бяха от по дванайсет воини и на нея ѝ възложиха да ръководи друга група. През целия ден Акива не спря да се пита докъде стига усърдието на сестра му в изпълнение на заповедта.

– А в действителност какво мислиш? – внезапно го попита Хазаел. Вече се спускаше мрак, а те още не бяха влезли в дирите на селяните бегълци, нито бяха попаднали на следа от освободените роби.