Небесносини грехове

- Това е най-продължителният период, който съм имала между храненията. Хвърлих поглед на часовника си. - Почти два е.

- Зората ще настъпи след три, почти четири часа. Преди това трябва да махна контрола, който ти поставих относно ardeur. Трябва да го нахраниш.

- Не е само заради твоя контрол, нали?

- Не, заради страха и изтощението е, и заради прекалените размишления върху нарастващите ти способности. След някой друг месец ще стигнеш до едно хранене на ден, или на нощ. Ще можеш да се запасяваш с хранения и да изкарваш по-дълго време.

- На практика главата ми е в скута ти, а не се усещам ни най-малко развълнувана.

Той ме погали успокояващо по косата. Повече исках да бъда прегърната, отколкото исках секс. Исках той да ме прегръща, докато се унасям в сън. Това ми звучеше подобре от всичко останало, за което можех да се сетя в този момент.

- След като се зазори, връзката ми с теб ще отслабне и няма да можеш да държиш настрани ardeur. Съжалявам, ma petite, но трябва да го нахраним.

- Ти си уморен колкото мен - възразих.

- Не искам нищо повече от това да се пъхна между копринените чаршафи и да обвием голите си тела едно около друго. Искам да прегръщам и да бъда прегръщан.

Сексът е нещо прекрасно, но тази нощ повече искам да бъда успокоен, отколкото задоволен.

Чувствам се като дете в тъмното, което знае, че под леглото има чудовища. Искам някой да ми каже, че всичко ще се оправи, но съм прекалено стар, за да повярвам в такива успокояващи лъжи.

Може би се дължеше на факта, че бях изморена. Може би се дължеше на факта, че Жан-Клод току-що изрече гласно почти същото, което чувствах и аз. Спомних си за други нощи, в които всички сме били толкова уморени, толкова изплашени, толкова несигурни в онова, което следващото спускане на нощта ще ни донесе. Спомних си как Ашър, Джулиана и аз, ние, Жан-Клод се прегръщаме един друг. Просто се прегръщаме, усещането за гола кожа и топлина, като голямо плюшено мече. „Прегръщай ме тази вечер" казваше Джулиана, и това, което оставаше неизречено между двамата мъже бе, колко често сълзите й им позволяваха да бъдат толкова близки и изплашени, колкото наистина бяха.

Джулиана е била мостът между двамата мъже. Те никога не биха могли да бъдат толкова близки за толкова дълго време без нея. Имах спомените, знаех колко често нейните нужди са събирали Жан-Клод и Ашър, нейната любов за всеки от тях ги е сближила.

Жан-Клод е бил разумът, на Ашър се е падало очарованието, въпреки че и двамата бяха очарователни и интелигентни, но Джулиана е била сърцето им. Едно живо, биещо сърце и за тримата.

Никога не можех да бъда Джулиана. Нямах нейната доброта, нейната нежност, нейното търпение. Бяхме толкова различни, но ето че векове по-късно аз бях със същите двама мъже. Изпуснах дълга въздишка, поех дъх, изпуснах го и слушах как трепереше.

- Нещо не е наред ли, ma petite? Искам да кажа, по-лошо отколкото вече знам?

Вдигнах лице от коленете му.

- Ако с Ашър бяхме истинска menage a t rios, тогава на Мюзет щеше да й се наложи да го остави на мира, нали?

Някакво изражение премина през лицето му, сподави го бързо, скрито зад тази красива, любезна маска, която той носеше когато не бе сигурен какво изражение би помогнало и кое би навредило.