Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
— И аз го усетих — въздъхнах горчиво.
— Какво, по дяволите, си търсил при метежниците? Наистина ли си ударил полицай?
— Аз… а ти как мислиш, Кендъл?
— Да те вземат мътните, Марти! Я изплюй камъчето, казвай какво става там.
Да ме вземат мътните ли? И това от устата на Кендъл? Явно нещата се бяха закучили повече, отколкото предполагах. Постарах се да поизтрезнея, доколкото е възможно.
— Тя е дълга и широка — въздъхнах аз. — Не съм удрял ченгета, повярвай ми, просто се озовах в небрано лозе. В буквалния и преносния смисъл на думата. От вестниците излиза, че е било много по-страшно, отколкото всъщност беше, но знаеш как е. Тук всички вестници са си жълти. Все едно „Лос Анджелис Таймс“ да е „Нешънъл Инкуайърър“.
В другия край на линията настана мълчание. Щом Кендъл не се смееше на такава простичка шега, значи наистина бях загазил здравата.
— Как го приемат онези келеши при теб, от телевизионната компания де? — поинтересувах се аз.
— Притесняват се, но не са изпаднали в паника. Поне засега. Чакат дали някой тук също ще пусне снимките. Запазили са си паниката за тогава. Нещата наистина не са розови, Марти. Какво ти трябваше да се забъркваш в тази каша!
— Никога ли, Кендъл, не си изпадала в положение да смяташ, че си длъжна да направиш онова, което е редно? Без оглед на последиците?
— Да, изпадала съм — призна си тя с половин уста.
— Може и да ти звучи налудничаво, но изпаднах точно в такова положение. Аз такова… сега нито не разполагам с енергията, нито съм достатъчно трезвен, за да се впускам в неприятните подробности, но просто така се получи. Нямах намерение да се забърквам в нищо — божичко, всъщност дори не знам какво точно става — но направих всичко по силите си да се държа като мъж. Както знаем обаче, никое добро дело не остава ненаказано. Може би съм се вживял прекалено много в ролята си на телевизионен герой.
— Нали не ме баламосваш, Марти? — попита Кендъл.
— Не, не те баламосвам, Кендъл.
В Лос Анджелис последва поредното мълчание — този път, слава богу, по-кратко. После:
— Добре, Марти. Вярвам ти. Ще се опитам да се преборя с телевизионния канал тук и да посрещам ударите от онези кретени от сателита в Лондон. Хич да не си въобразяват, че ще ми изкарат ангелите със своя акцент.
— Сигурна ли си, че ще се справиш?
— Повече от сигурна. Имаш думата ми, Марти. Усетя ли, че не мога, ще се наложи да си търсиш друга агентка.
— Благодаря ти, Кендъл — изграчих аз.
— Остави го това, с което се наливаш, и легни да се наспиш. После ще поговорим пак.
Кендъл затвори.
На дъното на бутилката бяха останали няколко глътки касисов крем. Вдигнах шишето към устните си, но се сетих какво ми е казала Кендъл. Напипах малкото капаче под възглавницата си, завъртях го върху гърлото на бутилката и я метнах в боклука.
После съм заспал.
По едно време се събудих, уплашен до смърт — нямах представа къде съм. Както понякога се случва, ако си на чуждо място.
Помнех смътно, че съм сънувал поредния си страшен сън, но не се сещах за подробностите. За късмет още си бях пиян и бързо съм се унесъл отново.
На сутринта пак не помнех никакви подробности.
Следващият ден мина без произшествия. Телефонът звънеше често — оставих съобщенията да се трупат върху писалището. Телевизорът ми мигаше, ала аз просто местех канала отново на боулинга. Няколко пъти се почука и на вратата, аз обаче отворих само на камериерката. А също и на милосърдния ангел, който напълни отново минибарчето. Казах обаче на момичето да не слага касисов крем. „Всичко с мярка“, ето какво трябва да напишат върху надгробния ми камък.
Нямах намерение да излизам навън — направо изумително е какви чудесии ще ти донесат от обслужване по стаите, стига да не питаш колко ще ти вземат за това — но се обади Джун Ханоувър, която ме покани на късен обяд. Не ми се ходеше, но не исках и да й отказвам. А трябваше да го направя. Държахме се сковано, седяхме като на тръни и негласно се съгласихме, че е по-добре да претупаме обяда.
После два часа се разхождах из града. Очаквах репортерите и фотографите от жълтите вестници да ми устроят едва ли не засада, но явно съм надценил славата си. Единствените набези, които се наложи да отбивам, бяха на вездесъщите просяци и пияници, които току протягаха ръка да им пусна някое и друго пени. В Лондон те са точно толкова много, както и в Лос Анджелис, с тази разлика, че нямат слънчев загар. Затова пък много повече са скитниците тук, които си имат кучета. От това вероятно ще излезе интересна изследователска тема за социологическа дисертация.