Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Опитах се да не губя самообладание и да се помъча да следвам пътя, по който ме бе превел и Дазра. Бях се сетил да взема и карта на улиците, но за някакви си десет минути пак успях да се загубя. Един-два пъти ми се стори, че съм познал някоя сграда или друга особеност, който потвърждават, че съм уцелил посоката, до след пресечката се оказваше, че отново съм се изгубил, както и преди. Накрая вечерта наистина се спусна, а аз още не бях открил ресторанта и тъй като наоколо не се мяркаше друго бяло лице, започна да ме наляга параноята.
Реших, че трябва да се върна някак на Хай стрийт, където да хвана такси или да се кача на градския транспорт. Опитах се да се оправя по картата, но така и не открих малката уличка, на която се намирах, сред плетеницата линийки и чертички, образуващи лабиринта на Ийст Енд. Колкото повече вървях, толкова повече се изгубвах.
И толкова по-страшен ставаше кварталът.
Срещнах неколцина млади азиатци, които бяха насядали по спрените коли и пиеха бира от високи кутийки, и забелязах, че всички до един ме гледат на кръв. Усетих как ме присвива под лъжичката, но макар и да се зъбеха в моя посока, хлапетиите определено проявяваха по-голям интерес към бирите, отколкото към мен. Подминах ги бързо, да не би да променят мнението си.
Завих при поредния ъгъл и вече мъждивите улични светлини най-неочаквано угаснаха. Всичко потъна в непрогледен мрак.
— Сега я втасахме! — казах аз на глас.
Тъкмо да се върна, когато видях сияние в другия край на улицата. Беше толкова ярко, та реших, че там сигурно има главна улица. Тръгнах натам и изминах някъде към половин пресечка, когато сиянието угасна. Ей така, изневиделица.
Всичко наоколо отново потъна в тъмнина. Струваше ми се невъзможно: знаех, че съм на улица на пъпа на Лондон, а сякаш бях хлътнал на дъното на пропаст в пещера в безлунна нощ. Такъв мрак просто беше немислим. Само че аз наистина стоях насред него.
— По дяволите! — изругах.
Наистина съм си Марко Тотев. Когато светлината отново блесна, тя сякаш беше на сцена. Не знам дали е имало публика, но аз бях въвлечен във вихъра на действието:
Навред гъмжи от хора: тълпят се по улиците, надничат от прозорците, стоят по покривите. Бедни са — личи им по лицата и дрехите. Груби винени пуловери и мръсни работни ризи с кройка отпреди шейсет години. Известно време не проумявам какво е това, после проглеждам за истината: кой знае как, съм се върнал шейсет години назад. Лицата им също са мръсни и посърнали. Всички, дори младите, ми се струват стари.
И гневни.
Мърдат устни, макар че не чувам и звук. От това ми става още по-страшно. Хвърчи слюнка, размахват се юмруци, очите пламтят от гняв.
Попаднал съм насред метеж. Наскоро съм го изживял и го разпознавам безпогрешно.
В другия край на дългата улица — от табелата виждам, че съм на Кейбъл стрийт — стоят неколцина спретнати мъже в черно. Носят на ръцете си ленти, ала аз не мога да разчета какво пише на тях. Всичките са с късо подстригана тъмна коса и квадратни навъсени лица с гневни очи. Някои отвръщат на виковете на тълпата (сигурно съвсем са превъртели), но повечето изглеждат уплашени. Има и полиция — ченгетата в странни униформи от трийсетте години стоят между разгневеното множество и мъжете с черните ризи.
Виждам как във въздуха полита камък, хвърлен някъде от покривите. Той удря по главата един от черноризците. Мъжът се свлича на земята, а тълпата се понася шеметно напред.
Право през мен. Досущ призраци, каквито всъщност са си.
Сцената изчезва, всичко около мен отново потъва в мрак. Този път обаче остава тесен тунел светлина. Не щеш ли, на десетина крачки пред мен изниква малкото азиатско момиченце от бакалията. Възголямата му тенис фланелка тлее, дългата му коса гори. Пристъпвам към него, то протяга ръчици и ме моли да го взема и да го спася. Ръцете му също горят.
После изчезва.
Светлината помръква, аз обаче виждам как пред мен от мрака изникват пет силуета. Нямат черти, нямат никакви особени белези: живи сенки. Замислям се над тревожните сънища, които ми се присънват. Знам, виждал съм тези силуети и преди, според мен те живеят в подсъзнанието ми. Но докато се движат към мен, усещам, че за разлика от всичко наоколо са плътни. Опитвам се да отстъпя крачка назад, ала не мога да се помръдна.
Когато силуетите са само на хвърлей, ме обгръща хлад досущ зимен вятър там, където не духат никакви ветрове. Чувствам как сърцето ми тупти по-бързо, усещам напрежение в пикочния си мехур. Петте тъмни силуета се пресягат да ме хванат, но те ме застрашават точно толкова, колкото и жалният зов за помощ на момиченцето. Това е заплаха в най-чистия й вид.