Глутница ангели

— Само това ли видяхте? — попита много сериозно Ума.

— Не — отвърнах едва чуто. — Видях омраза. И смърт. И много повече мъка, отколкото бях подготвен да видя. Няма що, чудно местенце да си караш почивката. Следващия път ще се запътя право към Западния бряг.

— В момента в този град, в страната стават страшно много неща. Трупат се сили. Тъмни сили. И човек може да види какво ли не, стига да знае къде да гледа.

— Или някой да му покаже накъде да гледа?

— Точно така.

— Но човек трябва да е в състояние, трябва да иска да приеме онова, което вижда, нали? — поинтересувах се аз.

— Мисля, че ме разбирате, господин Бърнс. Мисля, освен това, че сте орисан да станете част от онова, което се случва.

— И какво, интересно, е то?

— Краят на всички неща.

— Това май бяха тайни думи — отбелязах аз. — Но още чакам зайчето да се покаже.

— Моля?

— Както и да е. Значи краят на всички неща. Божичко, чувствам се като Джордж Бърнс21.

— Да вземем например онова, което сте видели днес, което сте преживели… откакто сте пристигнали тук. Това е само бледа сянка на нещата, която други ще ни натрапят.

— Звучи ми като поредния шибан бунт. Прощавайте за израза.

— Не съм и намеквала, че гледката ще е от най-красивите.

— И свързано ли е това с палежа на бакалията? И със скинара, когото халосах с бутилката сок по главата?

— Това е само видимата страна. Такива като онзи тип — с лопата да ги ринеш. Има и други, които са много по-ужасни от него. Защото са по-умни и не бият толкова на очи.

Искаше ми се да попитам за какво всъщност говорим, но здравият разум надделя.

— Да, гледката си я бива — кимнах аз. — Но… но ако не желая да я виждам и занапред? Ако просто минавам през вашия град? И съм само чужденец?

Най-неочаквано Ума се обиди кръвно. Облегна се на стола и побутна чашата встрани.

— Ами в такъв случай се наслаждавайте на забележителностите. Поне на онези, които смятате, че ви стиска да гледате.

Замислих се. Поклатих глава.

— Май ще направя точно това. Не че не ви влизам в положението, но това тук не е моя територия. Не ми е работа да се набърквам. А и… — огледах аз от край до край притихналото заведение и изведнъж се сетих за амулета, с който Дазра беше разгонил нападателите ми. — Не се сърдете, но съм се нагледал на чудесии в този живот. Не ми се гледат повече. Поне в момента. Наистина съм ви признателен, задето Дазра ме отърва и ми спаси задника, но, кой знае защо, ми се струва, че онова, в което сте се забъркали, наистина не е шега работа.

Ума кимна, но не ме погледна.

— Дазра ще ви изпрати — рече ми тя.

Дазра вече стоеше до мен — изглеждаше така, сякаш са му потънали гемиите. Не бях забелязал кога е дошъл при нас.

— Не се сърдете — опитах на сбогуване.

Ума най-сетне вдигна очи.

— Пазете се, господин Бърнс — бе всичко, което ми каза.