Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
— Дазра беше убит от хората на Тулий.
— Тулий — повторих аз. Ума кимна. — Добре де, хванах се на въдицата: какво е Тулий?
— Краят на всички неща — обясни Ума. Сякаш не можех да се досетя и сам. Тя като че прочете мислите ми. — Поне те си мислят така.
— Кои те? Някаква военна организация ли? Бръснати глави? Неонацисти?
— Така вероятно ще ги опишат журналистите, ако изобщо си направят труда да отразяват такива неща. Но Тулий не се ограничава с това. Биха дали мило и драго да ги смятат — да ги дамгосват като бръснати глави или разпасани футболни запалянковци, а и наистина прибягват до услугите на подобна измет, когато се налага някой да свърши черната работа. Но самоцелното насилие е само средство за постигане на целта. По същността си Тулий е много по-опасен и страховит от хулиганите, с който се прикрива. Има дълга-предълга история.
— Каква история?
— Зависи в кого — или може би в какво — вярваш. В какво вярвате вие, господин Бърнс?
„Ха сега де — помислих си аз, — вече съм се возил на този асансьор!“
— Този въпрос не е от… хм, от любимите ми — казах.
— Сам по себе си, отговорът ви дава предостатъчно информация — отвърна Ума и се усмихна кисело.
— По една случайност проблемите на вярата са въпрос, с който вече съм се сблъсквал. Резултатите не бяха от най-приятните. Свързани са с чудесиите, за които вече стана дума.
— А мога ли да ви кажа в какво вярвам аз? — рече Ума и не изчака да й отговоря. — Вярвам, че не съществува такова нещо като „по една случайност“. Вярвам, че за всичко, което се случва, си има причина и е подчинено на някакъв общ план. Макар че тези планове са изключително сложни и на нас по принцип не ни е дадено да ги виждаме, камо ли да ги разбираме.
Поклатих глава.
— Какво говорите? Нима вярвате в нещо като предопределение? В това, че всичко е предначертано и свободна воля не съществува?
— Не бих го нарекла точно предопределение. Всички ние — за добро или лошо — сами си избираме пътя. Ала кармата — ако предпочитате, съдбата — предопределя рамките, в които се движим. Свободната воля съществува само дотолкова, доколкото има и безплатен обяд.
— Божичко, ако не сте омъжена, познавам един японец, по когото много ще си паднете. Да ви дам ли номера му?
— Хуморът понякога е много полезен, господин Бърнс. Виж, Тулий е лишен от всякакво чувство за хумор.
— Нацисти — казах, като се постарах да прозвучи така, все едно го казва Харисън Форд. — Мразя ги тези копелдаци.
— Но хуморът може да бъде и патерица, прикритие. От какво по-точно се страхувате?
— Чакайте да видим. От височина. От дълбочина. От това да съм сам. От това да съм с хора. Да пътувам със самолет. Да ходя пеш. От паяци. А, да, и от топла бира.
Ума ме изгледа.
— Добре, хайде без шеги. Въпреки че за бирата казах самата истина.
Погледът стана леден.
— Явно няма мърдане — изпелтечих аз. — Добре тогава. От какво ме е страх ли?
Докато мислех, се гледахме право в очите. Всъщност знаех отговора, но ми беше неудобно да говоря открито за това. Никога дотогава не го бях обсъждал с никого, освен с Роза, която бе изживяла същото като мен и ме разбираше така, както според мен не ме разбираше и не можеше да ме разбере никой друг. Но накрая се престраших, спомнил си какво съм видял току-що на неестествено тъмната лондонска улица.
— Страхувам се от нещата, които съществуват, но които не познаваме. Или се преструваме, че не виждаме. Последния път, когато се срещнахме, ме попитахте за нещата, които съм видял. Така да бъде, ще ви отговоря: виждал съм светове, не, може би вселени отвъд онези, които познаваме. Виждал съм изумителни неща: прелестни и бляскави, виждал съм багри и чудеса, от които ти се доплаква. Но цената за тази красота е това да видиш, че има и ужасяваща тъма. — Спомних си тъмните силуети по Кейбъл стрийт. — Физическо, осезаемо, съвсем истинско зло, много по-страховито и от най-големите гнусотии, които сме в състояние да сторим. Според мен си има причина да не ни е дадено да виждаме тези неща. Смятам, че така сме по-защитени, така е по-добре за нас. И простичката истина е, че колкото и голяма да е понякога красотата, мракът ме кара да се страхувам, че някога отново ще ми се наложи да го видя. Макар че според мен вече е твърде късно да се крия.
Ума ми се усмихна.
— Очевидно сте готов да се изправите лице в лице с Тулий — каза тя. — Така си и знаех!