Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Беше ми крив целият свят, докато се прибирах в хотела. Дазра не бе проронил и думица, докато излизахме от кръчмата и ме водеше към главната улица. Тук-там още се мяркаха ченгета в пълно бойно снаряжение, имаше и много народ, но както личеше, редът бе възстановен. Допреди няколко часа тук направо си миришеше на паника, сега обаче въздухът се бе прочистил. Успях да спра такси и докато големият черен автомобил се отдалечи от тротоара, Дазра бе изчезнал сякаш вдън земя. Огледах улицата с надеждата да зърна лъскавото му кубе, от него обаче нямаше и следа.
Повторих си наум разговора с Ума Дхармамитра, докато пъплехме по задръстените улици. Тя не ми беше казала нищо конкретно, но бях сигурен: намеква ми, че знае нещо за онова, през което съм минал. Че знае и за изживяванията ми с…
Да ви призная, и досега не зная как да го нарека.
Мразя думата „свръхестествено“. В нея сякаш личи почеркът на ясновидеца Едгар Кейси, на „Колчак, нощен ловец“, на Стивън Кинг.
Кара ме да се чувствам кръгъл глупак.
Лошото е, че не знам как иначе да го нарека… Защото такива думи не съществуват. Виждал съм същества, които не са хора. Светове, които съществуват — отвъд? редом с? вътре в? — този, който познаваме. Духове на мъртъвци и признаци на живот, определено по-различен от нашия.
И не искам да ги виждам отново.
Най-вече защото те ме плашат до смърт. И защото напоследък нормалният живот е повече от странен. И бездруго ми е трудно на си уча думичките в ролите, да харча парите на телевизионната компания, без да се пропивам, та на всичкото отгоре да се притеснявам и за ужасиите, които могат да ми изскочат изневиделица в тъмното. Сигурно съм си страхливец по рождение, но както намекна и Ума, повечето от нас вероятно предпочитаме да не виждаме някои неща и да не ги допускаме в живота си. Ако ни се прииска да погледаме страхотии, си имаме Мълдър и Скъли. Дори и понякога да изпускаме някое и друго чудо, защото сме стиснали очи, то е за наше добро, в името на малките ни житейски удобства и сигурност.
Особено пък ако другата възможност е да си продупчиш езика.
Беше ми интересно с какво точно се занимават Ума и Дазра, но явно любопитството ми щеше да си остане незадоволено. Съжалявах, че се е случило всичко това: палежът, смъртта на толкова хора, размириците — но не можех да сторя нищо. И без това след няколко дни щях да си тръгна от Лондон и вероятността да разреша расовите проблеми на града беше точно толкова голяма, колкото и да разкрия кой точно е бил Джак Изкормвача.
Някои загадки си остават неразбулени.
Ядосах се ужасно на себе си, понеже кой знае как — всъщност знае се как: като мислех само за себе си и за никой друг — съвсем бях забравил за Джун Ханоувър, докато не я видях да седи във фоайето на „Савой“.
Изглеждаше малко размъкната, но и бездруго си беше облечена неглиже. Мръсните й дрехи определено привличаха неодобрителните погледи на хотелския персонал, но Джун гледаше на кръв всекиго, дръзнал да вдигне вежда. Очевидно си бе измила ръцете и лицето, но косата й не беше в най-цветущ вид и отзад яката й бе почерняла от саждите. Още щом ме зърна, Джун хукна към мен и понечи да ме прегърне, ала после сдържаната й английска природа надделя и тя само ме сграбчи за лакътя и го стисна с все сила.
— Марти! Добре ли си? Щях да полудея.
— Добре съм. Общо взето. А ти добре ли си? Какво стана?
— Не знам. Уж беше до мен, а когато се обърнах, вече те нямаше… какъв ужас. Марти, имаше хора, които горяха, имаше стъпкани и… Божичко, никога не съм изживявала по-голям ужас.
— Знам. Опитах се да те намеря в навалицата, но беше невъзможно. Тълпата ме повлече и накрая се видях принуден да се махна оттам…
Усетих, че докато си припомняме метежа, сме започнали да говорим много високо и около нас се трупат хора. Сграбчих Джун за ръката и я поведох към асансьорите.
— Ела да се качим горе в стаята — предложих й.
На асансьора с нас се качи възрастна дама със синя коса, едри перли и бяла шапчица — носеше вкиснато куче, порода шпиц, облечено в пуловерче.
— Ей, пале! — рекох аз, но малкото копеленце оголи зъби и ми се разръмжа.
— Рамзи още не си е изпил хапчето — поясни неговата господарка.
— Аха — отвърнах, сякаш съм я разбрал. — Айл ъф Догс?
— Моля?
— За Рамзи ви питам. На Айл ъф Догс ли го намерихте?
— Не бих казала.
— Пък аз си мислех, че се въдят само там — подметнах точно когато вратата се отвори на моя етаж.