Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Вътре имаше два листа хартия. Върху първия видях кратичко хладно писмо от Мер. То гласеше:
Приложеното ще се появи утре върху първа страница на пет от най-големите вестници. По-нататъшните усилия да организираме рекламна кампания на сериала се отлагат за неопределен срок от време.
Погледнах втория лист. Факс машината беше размазала снимката, но пак си личеше за какво става въпрос.
— О, Марти! — възкликна Джун, която надничаше през рамото ми.
На снимката, която явно бе правена с фотообектив, се виждаха размириците от днес следобед. Фотографът явно я бе щракнал, докато се опитвах да се закрепя на кофата за боклук и да открия Джун сред навалицата. Бях вдигнал едната си ръка във въздуха и от снимката излизаше, че току-що съм ударил един конен полицай, който падаше от седлото. А всъщност ченгето бе чак в другия край на улицата.
Но фотообективът не лъже никога, нали?
— Майната му! — изругах аз.
Някои неща все пак имат по-лош вкус и от соленките.
8.
Като се замисли човек, тези минибарчета по хотелите съвсем не са мини. Пълни са с какво ли не — само да си ровичкаш на воля: с минерална вода, със сокове, с други безалкохолни напитки в изобилие, но ако нямаш нищо против да смесваш съдържанието на малките бутилчици (а аз нямам) и проявиш решителност (моята втора природа), можеш да си отживееш с пиенето, което ще събереш от въпросните шишенца.
Така и направих.
По едно време Джун се изнесе — прав й път, тъкмо ще остане повечко за мен — ако не ме лъже паметта, тръгна си точно когато отворих „Касисовия крем“. Нямам представа какво е това, прилича на сироп за кашлица, и то от ония, гадните. Подозирам и че в него няма никакъв алкохол, но след като гаврътнах различните миниатюрни варианти на джина, водката, рома, уискито и текилата, вече беше все тая. Слава богу, че не слагат по минибарчетата екстракт от ванилия. Макар и да си спомням смътно, че по едно време ми хрумна да звънна в кухнята на ресторанта и да си поръчам в стаята един. Отцепя ли се, върша ей такива щуротии. И си викам проститутки. Добре че съм заспал, преди да съм го направил. Най-малкото ми се струва, че съм заспал, но може и да съм изпаднал във вцепенение от това, че дълго гледах по Би Би Си боулинг на открито.
Затова пък знам със сигурност, че преди да ме позове забравата, говорих по телефона. Английските телефони звънят много гадно, с пронизителен къс двоен сигнал, от който подскачаш, сякаш са ти сложили от онези електрически възглавнички, с които задействат спрели сърца. Поне така ми се струва — никога не са ми оперирали сърцето, не съм играл и в „Спешно отделение“ (макар че веднъж се включих в маратонска игра на покер, в която участваха и Ричард Чембърлейн, и Чад Еверет: да ти се пръсне сърцето!).
— Ъммм — измучах в телефонната слушалка.
— Ти ли си, Марти Бърнс?
Моята агентка, Кендъл Арло.
— Здравей, Кендъл! — изкрещях колкото ми глас държи, за миг забравил, че телефонът заличава десетте хиляди километра между Лондон и Лос Анджелис.
— Излезе ли от пикливото си настроение?
— Не знам. За сега ли питаш или изобщо?
— Аз такова… Пиеш, нали? Ах, негодник, такъв!
Едно от нещата, които ми харесват най-много у Кендъл — след големите пари, за които се спазари да участвам в „Кълбо от огън“, разбира се — е начинът, по който ругае. По-точно, по който не ругае. Винаги казва „пиклив“, „негодник“, „по дяволите“. Не мога да повярвам, че някой освен Кендъл все още смята „по дяволите“ за ругатня. Направо не мога да се начудя как успява да съхрани характерната за Средния запад на Щатите чистота, наивност и непорочност сред цялата тази помия, разложение и по принцип просташки език в Холивуд. Но го прави. Страхотно момиче е, ще знаете.
— Дали пия ли? — направих се на много учуден. — Аз? Няма такова нещо. Бъркаш ме с шестима други.
— Ох, по дяволите, Марти! Какво правиш със себе си? А уж ми обеща да не слагаш и капка в уста.
— Празнувам.
— И какво, интересно?
— Краят на една с нищо незабележима кариера. По-точно, на поредната с нищо незабележима кариера.
— Ох, Марти, нещата не вървят чак толкова зле.
— Не вървят толкова зле ли? — повторих аз. — А защо тогава ми се обаждаш?
— Току-що говорих с един от заместник-директорите на „Стар“. Вдигнали са ръце от теб, Марти. Видели са се в ч-у-д-о!
Трябваше да мине цяла минута, докато проумея какво ми говори, но и трезвен не ме бива много-много да разбирам думи, които някой натъртва.