Зовът на кукувицата

Групата на Дъфийлд бе издала албум, получил добри отзиви благодарение на неочакваната слава на водещия вокал, и се беше разцепила със скандал горе-долу по времето, когато той се беше запознал с Лула. Също като приятелката си Дъфийлд беше извънредно фотогеничен – дори на неретушираните снимки, на които вървеше приведен по улицата в мръсни дрехи, дори и на немалкото, уловен как се нахвърля ядосан срещу фотографите. Връзката между тези двама повредени и красиви младежи явно бе ги направила още по-привлекателни за почитателите им, сякаш всеки от тях озаряваше другия и със своята слава и в същото време се къпеше в неговата.

Смъртта на приятелката му окончателно беше бетонирала превръщането на Дъфийлд в идол, който с еднаква страст бе очернян и обожествяван. Над него бе надвиснала някаква тъмна сянка, някакъв фатализъм; и най-пламенните му почитатели, и хулителите му явно се опияняваха от идеята, че той вече е с единия си крак в отвъдното; витаеше усещането за неизбежния му срив до отчаяние и пълно забвение. Очевидно Дъфийлд обичаше да парадира със слабостите си и Страйк погледа известно време кратките клипове в ютюб, в които той, тежко дрогиран и с гласа, така умело имитиран от Коловас-Джоунс, философстваше как да умреш не било нищо повече от това да си тръгнеш от купон и как нямало защо да рониш сълзи, ако трябва да си тръгнеш рано.

Според многобройните източници в нощта на смъртта на Лула Дъфийлд бе напуснал нощния клуб малко след приятелката си с маска на вълк на лицето си и на Страйк му бе трудно да тълкува това по друг начин освен като преднамерено самоизтъкване на шоумен. Собственото му описание на това, което бе правил до края на нощта, може и да не удовлетворяваше онлайн привържениците на теорията на конспирацията, но явно бе убедило полицията, че той няма нищо общо с последвалите събития на Кентингърн Гардънс.

Страйк следваше своя собствена нишка на мислене, докато обхождаше неравния терен на нови сайтове и блогове. Тук-там се натъкваше на трескави предположения и на теории за смъртта на Ландри, споменаващи следи, неразследвани от полицията, които изглежда бяха затвърдили убеждението на Бристоу за съществуването на убиец. „Луламойтовдъхновение“ предоставяше дълъг списък с въпроси, оставени без отговор, в който номер пет гласеше: „Кой е отзовал папараците преди падането ѝ?“, номер девет: „Защо мъжете със скритите лица, тичащи в посока, обратна на апартамента ѝ, в два през нощта, така и не се явяват в полицията? Къде са те и кои са?“, номер тринайсет: „Защо при падането си от балкона Лула е била с различен тоалет от онзи, с който се е прибрала у дома?“