Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
При всичките тези рутинни действия се чувстваше сякаш съпроводен от призрака, преследвал го през месеците в болницата. Долавяше го спотаен в ъглите на мизерния кабинет, чуваше го да му шепне, когато вниманието към онова, което вършеше, отслабваше. Подканяше го да си даде сметка колко ниско е паднал, подсещаше го за възрастта му, за немотията, за провалената любов, за това, че е бездомник. „На трийсет и пет си – шушнеше му – и нямаш нищо зад гърба си освен няколко кашона и сериозен дълг.“ Призракът тласкаше погледа му към кутиите бира в супермаркета, където си купи още полуготови нудли; присмиваше му се, докато гладеше ризите си на пода. Към края на деня му се подигра за самоналожения навик да пуши на улицата, като че още беше в армията, като че тази му нищожна самодисциплина можеше да сложи в ред обърканото и катастрофално настояще. Започна да пуши на бюрото си, а угарките се трупаха в евтиния метален пепелник, който много отдавна беше задигнал от бар в Германия.
Ала той има работа, напомняше си, платена работа. „Арсенал“ победи „Спърс“ и Страйк се развесели. Изключи телевизора и напук на призрака отиде право зад бюрото си и се зае за работа.
Свободен да събира и съпоставя факти по начин, избран от него, Страйк продължаваше да се съобразява с официалния протокол на криминалното следствие. Убеждението му, че преследва извършител, роден в болната фантазия на Джон Бристоу, не влияеше на щателността и прецизността, с които сега преписваше на чисто бележките от разговорите с Бристоу, Уилсън и Коловас-Джоунс.
Луси му позвъни в шест вечерта, когато той бе погълнат от работа. Макар сестра му да беше с две години по-малка от него, като че се смяташе за по-голямата. Заземена здраво още съвсем млада от ипотека, флегматичен съпруг, три деца и обременителна служба, Луси бе жадна за отговорности, като че воденичните камъни все не ѝ стигаха. Страйк винаги бе подозирал, че тя държи да докаже на себе си и на света как няма нищо общо с вятърничавата им майка, тътрила ги из цялата страна, от училище в училище, по чужди апартаменти и комуни в търсене на поредната еуфория и поредния мъж. Луси бе единствената от осемте му братя и полусестри, с която бе имал общо детство; бе по-привързан към нея, отколкото към когото и да било друг в живота си, но при все това отношенията им често бяха неудовлетворителни, обременени с тревоги и спорове. Луси не скриваше факта, че брат ѝ поражда у нея безпокойство и разочарование. Вследствие на това Страйк проявяваше по-малка склонност да бъде откровен с нея относно настоящата си ситуация, отколкото с някой приятел.
– Всичко се нарежда чудесно – каза ѝ той, докато пушеше пред отворения прозорец. – В последно време бизнесът се разрасна двойно.
– Къде си? Чувам улично движение.
– В офиса. Имам писмена работа, която трябва да свърша.
– В събота? Как го приема Шарлот?
– Тя замина. Отиде да посети майка си.
– Как вървят нещата между вас?
– Прекрасно – отвърна той.
– Сигурен ли си?
– Да, сигурен съм. Как е Грег?
Тя му описа в резюме колко е натоварен мъжът ѝ в службата си, после отново подзе атаката си.
– Гилеспи още ли те преследва да му се издължиш?
– Не.
– Защото знаеш ли какво, Стик? – Детският му прякор не вещаеше нищо добро; тя се опитваше да го размекне. – Проучих нещата, можеш да подадеш молба до Британския легион за...
– Дявол го взел, Луси! – викна той, преди да успее да се сдържи.
– Какво?
Обидата и възмущението в гласа ѝ му бяха твърде добре познати; той затвори очи.