Зовът на кукувицата

– Не и от мен – тросна се Кариан. – Тая Ландри беше една излязла от калта кучка. И не беше чак толкова хубава.

– Рошел ми е казвала, че има леля в Килбърн – каза плешивият мъж.

– Ама не се разбира с нея – намеси се момичето.

– Имате ли име и адрес на лелята? – попита Страйк, но и двамата поклатиха глави. – Как е фамилията на Рошел?

– Нямам представа. А ти, Кариан? Повечето хора тук ги знаем само по малко име – каза той на Страйк.

Не успя да измъкне много повече от тях. Последния път Рошел бе останала в приюта повече от два месеца. Плешивият беше чувал, че посещавала амбулаторна клиника в Сейнт Томас за известно време, но не знаеше дали ходи още там.

– Имаше пристъпи на психоза. Много лекарства пие.

– Не ѝ мигна окото, когато Лула умря – изтърси неочаквано Кариан. – Все тая ѝ беше.

И двамата мъже я погледнаха. Тя сви рамене като човек, изрекъл гласно нелицеприятна истина.

– Ако Рошел се появи, бихте ли ѝ предали да ми се обади? – помоли ги Страйк и им даде по една от визитките си. Те ги разгледаха с интерес.

Докато вниманието им бе ангажирано с тях, той сръчно измъкна през малкия отвор в решетката броя на „Нюз ъв дъ Уърлд“ на жената с дъвката и го пъхна под мишницата си. После весело се сбогува с двамата и си тръгна.

Беше топъл пролетен следобед. Страйк пое към моста Хамърсмит, бледозелен, с живописно блестящи под слънцето златни орнаменти. Самотен лебед плаваше покрай отвъдния бряг на Темза. Офисите и магазините сякаш бяха на сто километра оттук. Сви вдясно и тръгна по алеята между крайречната стена и редицата ниски сгради, някои с тераси или обвити с глициния.

Страйк си взе една бира в „Блу Анкър“ и седна отвън на дървена пейка с лице към водата и с гръб към фасадата на заведението в тъмносиньо и бяло. Запали цигара и обърна на четвърта страница на вестника, където се мъдреше цветна снимка на Еван Дъфийлд (с наведена глава и голям букет бели цветя в ръка и с веещо се зад него черно палто) под заглавие „Дъфийлд посещава майката на Лула на смъртното ѝ легло“.

Материалът беше безличен, нищо повече от надписа над снимката в поразширен вид. Очната линия, развятото палто и отнесеното изражение припомняха вида на Дъфийлд на погребението на приятелката му. В няколкото реда той бе описан като „разстроения актьор и музикант Еван Дъфийлд“.

Мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му и той го извади. Беше получил съобщение от непознат номер:

„Нюз ъв дъ Уърлд“, четвърта страница, Еван Дъфийлд. Робин.

Усмихна се срещу малкия екран, преди да върне отново телефона в джоба си. Слънцето топлеше главата и раменете му. Крещяха чайки, кръжащи в небето над него, и Страйк с приятната мисъл, че няма ангажименти и никой не го очаква, се настани удобно на слънчевата пейка, за да изчете вестника от първата до последната страница.