Зовът на кукувицата

– Ами просто паркирах колата и чаках – отвърна Коловас-Джоунс. – Съвсем близо до Гласхаус Стрийт.

– С другите три коли ли? Заедно ли бяхте?

– Не се намират толкова места за паркиране едно до друго насред Лондон, приятел – обясни Коловас-Джоунс. – Не знам къде са паркирали другите. – Като все още държеше шофьорската врата отворена, той погледна Уилсън, а после отново се обърна към Страйк: – Какво значение има това?

– Просто ми е интересно как е, когато си с клиент.

– Дяволски тягостно е – отсече Коловас-Джоунс с внезапна нотка на раздразнение. – Работата ми като шофьор се състои предимно в чакане.

– Още ли е у теб дистанционното за вратите на подземния гараж, което Лула ти е дала? – попита Страйк.

– Какво? – рече Коловас-Джоунс, макар че Страйк можеше да се закълне, че шофьорът го е чул. Враждебността му вече бе неприкрита и се простираше не само върху Страйк, а и върху Уилсън, който бе слушал без коментар след забележката си, че Коловас-Джоунс е актьор.

– Още ли е у теб...

– Да, у мен е. Все още возя господин Бестигуи, нали така? – тросна се Коловас-Джоунс. – Трябва да тръгвам. До скоро, Дерик.

Той хвърли недопушената цигара на пътя и се качи в колата.

– Ако си спомниш още нещо, например името на приятелката, с която Лула се е срещнала във „Вашти“, би ли ми се обадил?

Той подаде визитка на Коловас-Джоунс. Шофьорът, който вече поставяше колана си, я взе, без да я погледне.

– Закъснявам вече.

Уилсън вдигна ръка за довиждане. Коловас-Джоунс затръшна вратата, включи двигателя и намръщен изкара колата на заден ход от паркомястото.

– Малко е заплеснат по звездите – обясни Уилсън, когато колата потегли. Беше един вид извинение за младежа. – Обичаше да я вози. Все гледа да се уреди да кара знаменитости. Надяваше се Бестигуи да го вземе в някоя продукция за две години. Много беше разочарован, когато не получи ролята.

– А каква беше тя?

– На наркопласьор. Голям филм, няма що.

Тръгнаха заедно по посока на метростанцията „Брикстън” и отминаха група чернокожи ученички в униформи със сини плисирани поли. Дългата коса с вплетени мъниста на едно от момичетата отново накара Страйк да се замисли за сестра си Луси.

– Бестигуи още живее на номер осемнайсет, нали? – попита Страйк.

– О, да – отвърна Уилсън.

– Ами другите два апартамента?

– Апартамент две са го наели един украински стоков брокер и жена му. Някакъв руснак се интересува от апартамент три, но още не е дал оферта.

– Има ли възможност... – подхвана Страйк, когато насреща им се изпречи дребен брадат мъж с качулка, подобен на пророк от Стария завет, и им се изплези – ...да вляза и да поразгледам вътре някой път?

– Да, добре – отговори Уилсън след пауза, през която крадешком хвърли поглед към краката на Страйк. – Само че ще трябва да стане, когато Бестигуи го няма. Много свадлив човек е, а аз държа да си запазя работата.