Зовът на кукувицата

– Спомена ли пред полицията за синьото листче?

– Да, но те не обърнаха внимание. Казаха, че сигурно е било списък за пазаруване.

– Спомняш ли си как точно изглеждаше?

– Ами синя хартия. Като от комплектите за писма за въздушна поща.

Той погледна часовника си.

– След десет минути трябва да тръгвам.

– Значи тогава за последен път видя Лула?

– Да, тогава.

Той се зае да чопли нокътя си.

– Каква беше първата ти мисъл, като чу, че е умряла?

– Не знам – отвърна Коловас-Джоунс и загриза кожичката на нокътя. – Бях шокиран. Не очакваш да се случи нещо такова, когато си видял човека само часове преди това. По вестниците твърдяха, че бил Дъфийлд, защото се скарали в нощния клуб. Честно казано, и аз си помислих, че може да е бил той. Мръсник.

– Познаваше го, така ли?

– Возих ги заедно няколко пъти – отвърна Коловас-Джоунс. Ноздрите му потрепнаха и устните му се свиха, сякаш бе доловил лоша миризма.

– Какво беше мнението ти за него?

– За мен беше един талантлив използвач. – С неочаквана имитаторска дарба той изрече с равен и провлачен глас: – „Ще ни трябва ли той по-късно, Лулс? Най-добре да чака, нали?“ – После добави с нескрит гняв: – Нито веднъж не се обърна направо към мен. Невежо влечуго.

Дерик вметна полугласно:

– Кийрън е актьор.

– Имам само дребни роли дотук – поясни Коловас-Джоунс.

После направи кратко експозе на телевизионните сериали, в които се бе появявал, при което по преценка на Страйк демонстрира явно желание да бъде смятан за нещо повече от това, което сам той мислеше, че е; да му бъде приписано онова непредсказуемо, опасно и преобразяващо качество: славата. Да вози толкова често къпещи се в нея и да не я прихване от тях вероятно му се струваше дразнещо и дори вбесяващо, помисли си Страйк.

– Кийрън ходи на прослушване при Фреди Бестигуи – съобщи Уилсън. – Нали така беше?

– Да – измърмори Коловас-Джоунс и липсата на ентусиазъм в гласа му ясно говореше за резултата.

– Как се случи? – попита Страйк.

– По обичайния начин – отвърна Коловас-Джоунс с нотка на надменност. – Чрез агента ми.

– И нищо ли не излезе?

– Решиха да поемат в друга посока – каза Коловас-Джоунс. – Махнаха ролята.

– И тъй откъде взе Дийби Мак онази вечер? От Хийтроу ли?

– Да, от пети терминал – кимна Коловас-Джоунс и очевидно върнат към грубата реалност, погледна часовника си. – Трябва да тръгвам вече.

– Може ли да повървя с теб до колата ти? – попита Страйк.

Уилсън също изрази готовност да ги придружи. Страйк плати сметката и тримата излязоха от заведението. Навън Страйк предложи цигари на спътниците си. Уилсън отказа. Коловас-Джоунс си взе.

Недалеч, на ъгъла с Илектрик Лейн, беше паркиран сребрист мерцедес.

– Къде закара Дийби, когато пристигна? – попита Страйк Коловас-Джоунс, докато вървяха към колата.