Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
– Какво е искал?
– Добър въпрос. Пари според Тони, чичо ми, но пък Тони храни непоклатимото убеждение, че хората вечно пари търсят. Във всеки случай по този въпрос нищо не би могъл да постигне, защото имам пълномощно. Един бог знае защо е дошъл. Има поне една малка утеха: мама въобще не разбрала кой е той. Взема извънредно силни болкоуспокояващи.
– Как са узнали репортерите, че ще ходи там?
– А това вече е отличен въпрос – отбеляза Бристоу. – Според Тони лично той им е съобщил.
– Как е майка ти?
– Зле, много зле. Казват, че може да изкара така седмици или пък... да се случи всеки момент.
– Съжалявам да го чуя – каза Страйк. Той повиши глас, защото минаваше под надлез, където шумът от превозните средства беше много силен. – Е, ако си спомниш името на приятелката на Лула от „Вашти“...
– Все още не разбирам защо проявяваш такъв интерес към нея.
– Лула е накарала това момиче да измине целия път от Хамърсмит до Нотинг Хил, прекарала е петнайсет минути с нея и си е тръгнала. Защо не е останала? Защо срещата им е траяла толкова кратко? Скарали ли са се? Всичко необичайно, случило се преди внезапна смърт, може да има някаква връзка.
– Ясно – колебливо изрече Бристоу. – Но... подобно поведение никак не беше непривично за Лула. Казах ти, че тя можеше да бъде малко... малко себична. Съвсем в неин стил е да реши, че едно формално появяване ще ощастливи момичето. Често проявяваше кратък ентусиазъм към разни хора и после ги зарязваше.
Разочарованието му от избраната от Страйк посока на разследването беше толкова очевидно, че детективът реши да приложи друга тактика като някакъв вид оправдание на огромния хонорар, плащан от клиента му.
– Другата причина, поради която се обаждам, е да те уведомя, че утре вечер ще се срещна с един от служителите в полицията, отговарял за случая. Ерик Уордъл. Надявам се да се добера до полицейското досие.
– Фантастично! – Бристоу звучеше впечатлен. – Бързо действаш!
– Имам добри контакти в централното управление.
– Значи ще можеш да измъкнеш отговори за Бягащия. Прочете ли бележките ми?
– Да, много са ми полезни – рече Страйк.
– Аз пък се опитвам да уредя обяд с Танзи Бестигуи тази седмица, та да чуеш от първа ръка показанията ѝ. Ще позвъня на секретарката ти, става ли?
– Чудесно.
„Поне един плюс има в ситуацията да държиш секретарка без работа, която дори не ти е по джоба, помисли си Страйк, след като разговорът приключи: създава впечатление за професионализъм.“
Приютът за бездомни „Сейнт Елмо“ се оказа разположен точно зад шумния бетонен надлез. Беше грозноват и с неправилни пропорции съвременен братовчед на сградата на Лула в Мейфеър, с червени тухли със зацапани бели фуги; нямаше каменни стълби, нито градина, нито елегантни съседи, а очукана врата, отваряща се директно към улицата, лющеща се боя по первазите на прозорците и запуснат вид. Утилитарният модерен свят го бе притиснал отстрани и той стърчеше, сгушен и мизерен, несинхронизиран с обкръжението си, само на двайсет метра от надлеза, така че прозорците на горните етажи гледаха право към бетонните бариери и безкрайния поток от коли. Впечатлението за благотворителна институция се подсилваше от големия сребрист звънец и домофонното табло до вратата, както и от откровено грозната черна камера с висящи жици.
Кльощаво момиче с херпес на устната пушеше изправено пред входната врата; беше облечено в мръсен мъжки пуловер, който го скриваше цялото. Облегнато на стената, то се взираше с празен поглед към търговския център, отдалечен само на пет минути пеша, и когато Страйк натисна звънеца, който даваше достъп до приюта, го изгледа внимателно и пресметливо, явно оценявайки потенциала му.
Непосредствено зад вратата се намираше малко и задушно фоайе със замърсен под и овехтяла дървена ламперия. Вляво и вдясно две заключени стъклени врати осигуряваха видимост към гол коридор и потискаща странична стая с маса, отрупана с брошури, стара дъска за играта „Дартс“ и стена, нашарена с дупки. Право напред имаше рецепция във формата на павилион, защитена с метална решетка.
Жената зад гишето дъвчеше дъвка и четеше вестник. Изгледа Страйк недоброжелателно и с подозрение, когато той я попита дали може да говори с момиче, чието име е нещо като Рейчъл и което е било приятелка на Лула Ландри.
– Журналист ли сте?
– Не, не съм. Аз съм приятел на приятел.
– Би трябвало да ѝ знаете името тогава.
– Рейчъл? Ракел? Нещо такова.
Един оплешивяващ мъж се появи в кабинката зад гърба на жената.
– Аз съм частен детектив – каза Страйк, повишавайки глас, и мъжът погледна към него с интерес. – Ето визитката ми. Нает съм от брата на Лула Ландри и трябва да поговоря с...