Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Доближи още малко, покатери се на един бор и щом пред очите й се показа равната скала, видя там четирима от тях.
Седеше на клона и умуваше какво да прави. Всъщност нямаше друга възможност освен да се крие в гората, докато те се откажат… или храната и свърши. Върна се по-навътре в гъсталака. Каран попиваше с цялата си душа уханието на дърветата и храстите, покоя, самотата и пречистването. Но и красотата на заснежената гора не я освобождаваше от главоблъсканиците на стореното в Каркарон — добро или зло. Непрекъснато се питаше как ли изглежда всичко в очите на Лиан.
Знаеше, че в северния край на гората има малък заслон, където понякога нощуват ловци. Рядко се случваше човек да отиде там през зимата. Каран беше близо до Черното езеро и трябваше да извърви към четири левги до заслона. Два дни в този дълбок сняг. Но никому не би хрумнало да я търси там, стига пак да завали, за да изчезнат следите й.
На свечеряване не бе и преполовила разстоянието, затова продължи в очакване луната да се покаже скоро. Имаше стара пътека, но след около час блуждаене в мрака Каран установи, че е свърнала някъде от нея. Озова се сред поредица от падини и ридове, не можеше да се ориентира. Да не бе тръгнала към планинския склон?
Стъпи на снежен гребен над долчинка и се стовари заедно с огромната буца върху камъните долу. Назъбеният край на счупен клон се заби в горната й устна. Опипа раната. Нищо страшно. Провря се между прораснали млади дървета, хлъзна се, проби лед и цопна във вода, която тутакси напълни ботушите й и опари краката като студен пламък.
Каран се вбеси от самата себе си. Ето че трябваше да си накладе огън, и то веднага, иначе краката и щяха да премръзнат. Ще не ще, налагаше се да пренебрегне всички други опасности. Тя докопа заледените корени на дърво, щръкнали от пръстта, издърпа се нагоре и изля водата от ботушите си.
Нападалите по земята клони бяха мокри, опипваше само за изсъхнали по стволовете на дърветата. Събра малък наръч. Веднъж пак доближи рекичката и за малко не падна отново. Стъкми си площадка от мокри дърва, за да не пали жалкото си огънче в снега.
Ходилата й изтръпваха. Каран обърна ботушите си да се изцедят. Докато смъкваше чорапите, от тях падаше лед. Разтърка грижливо краката си и обу резервните чорапи.
Имаше огниво в раницата, но съчките не се разпалваха от искрите. Не носеше дори късче хартия. Пръстите й обаче докоснаха объл марим — плод, подобен на портокал, но по-дребен и с мазна кора.
Спомни си, че като малка изстискваше корите над огнището и пламъците избумтяваха нагоре.
Обели марима със зъби и сдъвка омекналата сърцевина със зрънца лед в нея. Щракна с огнивото, раздуха тлеещата прахан и поднесе към нея свитата кора, която стисна силно. Възнагради я пламъче под купчинката съчки. Разпалиха се, обаче това огънче нямаше дай стопли краката. Крайно време беше да потърси повече дърва на оскъдната светлина.
Скоро се грееше до истински огън, който щеше да поддържа до сутринта. А сега да си пийне нещо горещо. Слезе при реката по чорапи и докато водата кипваше, най-после успя да възстанови кръвообращението в краката си.
Можеше да си свари само чард, без да го подслажда. Изрови от раницата всички остатъци от сушени плодове, накъса ги на дребно със зъби и ги пусна в отварата. Устните я засърбяха.
Препече си къшей хляб, сложи глава лук в жаравата и закрепи парче змиорка над пламъците. Изгълта първата чаша чард на един дъх. Течността я опари отвътре и ароматът сякаш запали нов огън и в стомаха й. Дояде рибата и хляба, гребна си още една чаша и седна удобно. Вече и олекваше. Извади от котлето късче гашадски плод (както го наричаше мислено) и го засмука, но в устата й отново остана толкова гаден привкус, че побърза да го изплюе. Видя, че единият й ботуш започва да дими и веднага го обърна на другата страна. Отвътре ботушите още си бяха подгизнали. И тогава започнаха странните преживелици.
Внезапно се замая, стомахът й се сви. Стори й се, че дърветата в гората са увиснали с върховете надолу. Каран скочи, но тупна в следващия миг. Боцкащо парене обгърна главата й. И преди да се опомни, всичко изчезна заедно със собственото й „аз“ и света.
Какво стана? Къде беше? Земята… не, подът май подскачаше нагоре-надолу. Но защо под? Къде се дяна снегът? Краката й трополяха безчувствено по твърди плочки. Умът и се объркваше ужасно като от прекаляване с вино. Косъмчетата по тила и настръхнаха, сякаш някой стоеше зад нея. Искаше да се обърне, но тялото не й се подчини. Не, имаше някой друг в нея!