Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Тя… тоест те двамата вървяха в едно тяло и другият се смути още по-силно от нея. Каран осъзна, че чува стържещо по нервите свистене и вой. Толкова познати звуци…
Отвори очи и разпозна мястото. Свирепият вятър фучеше в опънати метални въжета и стройни кули. Имаше релефи и пана от метални нишки по стените на този огромен опустял град. Тя вървеше по дълъг коридор към голяма зала за сбирки. Или пък само съзнанието й се носеше натам…
Нещо се надигаше като изпод повърхността на блато. И това нещо я сграбчи, напираше да я завлече надолу, да се изкатери по нея към въздуха, към свободата. То беше и наплашено до полуда, и страховито. Прозрението я скова — случи се точно обратното на онова през нощта край Нарн. Цялото й съзнание се бе напъхало по мисловна връзка в ума на някой от гашадите, който също никак не харесваше изненадата. Досега все си представяше гашадите като напълно чужди твари, но откри човек като себе си, колкото и да беше жесток и неприятен. Дори долови своеобразно достойнство.
А мислите му бяха далеч от привичните за нея. Умът му като че си служеше с прекъснати изречения, смесени с образи, все едно четеше книга, където много думи са заменени с разкривени до неузнаваемост картинки.
Макар и мудно, гашадът проумяваше, че произшествието се дължи на чиста случайност и Каран дори не разбира какво е направила. Тя не беше подготвена да овладява умовете на другите, дори не знаеше как се постига това. Другото съзнание се опомни от уплахата. Прецени как да постъпи и започна да налага волята си с неукротима свирепост.
Появиха се други гашади, които зяпаха недоумяващо. Каран чуваше слова, избълвани насила: „Филокс вурнгх хвое!“ Непознат език. Влагаше всичко от себе си, за да съхрани своята личност.
Внезапно стените наоколо се завъртяха, всичко избледня и след миг тя гледаше в тавана. Цяла тълпа гашади се взираха в нея от горе на долу, докато и помагаха да се изправи. Ободряваха, насърчаваха и малко по малко гашадът, който се мъчеше да проникне в съзнанието й, успя да я притисне до въображаема стена. Гласовете отзвучаха нанякъде като перца, понесени от буря, и вместо тях се появи друго лице. И друг ум. Това беше Рулке.
Той се заливаше от смях. „Малка приятелко, лошо си прегладняла, щом си била принудена да ядеш хрукс, за да оцелееш. Предположих, че пак тебе усетих миналата нощ, но ти не се появи повторно досега. Сигурно не ти е допаднал вкусът. Няма значение, лесно ще свикнеш. Колко изяде този път? Внимавай, скъпа ми Каран. Прекалиш ли, ще те убие. Погълнеш ли цял плод, свършено е с тебе, доколкото мога да преценя. Ти си толкова дребничка. Дори от парченце колкото грахово зърно ще те тормозят кошмари. Половин плод… и ще жадуваш за още до края на дните си. Ще идваш да се молиш и скоро сама не би пожелала да си тръгнеш.
И не ме гледай с такъв укор. Нямам никаква вина. Гашадите заробват жертвите си с хрукс, пък и никой не те е карал насила да вземеш от плодовете. Не те принуждаваме и да ги ядеш. Ти си решавай. Виждаш ли, предупредих те честно.“ Какво си бе причинила?! А онзи, в чието съзнание се бе наместила, пак я притисна. Не успяваше да му се възпротиви. Пак губеше себе си, оставяше се да бъде погълната и скоро щеше да се превърне в безпомощна кукла във властта на гашадите.
„Лиан! — писна безмълвно. — Лиан, помогни ми!“ Нито имаше отговор, нито можеше да има — не създаде истинска връзка, само изпрати мислен зов, а той беше далеч. Но щом се сети за него, и събра сили или пък въздействието на парченцето хрукс не беше чак толкова дълго.
Каран ритна във въображението си и гашадът й отвърна със същото. Изведнъж се озова в нощната гора с див вой. Видя, че наистина е ритнала огъня и разпиляла запалени клони и жарава навсякъде из бивака. Единият й палец беше разръфан.
Каран се тресеше цялата, докато изливаше отварата от чашата надалеч. За всеки случай изми съдовете три пъти с чиста вода. Стъкми отново огъня, събра още много сухи дърва и накладе втори огън. Изгори остатъците от гашадския плод. Изпразни раницата си и я прерови, да не би да е останало парченце.
Намери едно, закачило се в шевовете. Каран го извади и го поднесе към устните си. Едва в последния миг се опомни, но въпреки това й беше тежко да го захвърли. Колкото по-дълго го стискаше в шепа, толкова по-трудно поддържаше решението си. Само с невероятно напрежение на волята, подтикната от погнуса, тя го пусна върху най-нажежената жарава.
Превърза кървящия си пръст и си свари обикновен горчив чард. Седеше между двата огъня и се наслаждаваше на доскоро нежелания вкус. Накрая не остана и помен от хрукс в устата и, устните и коремът й не бяха неестествено горещи, нито усещаше пламъци в главата си.