Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Така ли!... – Объркано мълчание. – Може ли човек да не е християнин?
– Предполагам. Аз не съм.
– Ами тогава какъв си? Будист? Японец? Комунист? А?
– Нищо не съм.
– Може ли човек да е нищо?
Така и не можах да отговоря на този въпрос, който ми зададоха, когато бях дете, защото самото му изричане ме плаши. Може ли човек да е нищо? Аз ще бъде нищо. Ще бъда като нулата, която не е нито естествено, нито цяло, нито рационално, нито реално, нито комплексно число, а е неутралният елемент по отношение на събирането на целите числа. Боя се, че даже не и това – когато няма да ме има, вече няма да бъда нужен, ако изобщо някога съм бил.
– Хау. Сега изпуснах нишката.
– По-добре да не се оплиташ.
– Не, ако става дума за мен...
– Хайде млъкни, Черни орльо.
– Аз вярвам във Великия дух Маниту, който напълва прерията с бизони, дарява на хората дъжда и снега, движи слънцето, което ни топли, и го кара да изчезне, за да спим, кара вятъра да духа, държи реките в коритото им, насочва окото на орела към неговата жертва и вдъхва смелост на воина, който се готви да умре за своя народ.
– Ей, къде си, Адриа?
Адриа замига и отговори тук, с теб, говорим за Бога.
– Понякога се отплесваш.
– Аз?
– Вкъщи казват, че е така, понеже си голям мъдрец...
– Голямо лайно съм. Бих предпочел да имам...
– Не започвай пак.
– Тебе те обичат.
– А теб вкъщи не те ли обичат?
– Не, изчисляват ме. Измерват ми коефициента на интелигентност, казват, че ще ме пратят в Швейцария в специално училище, канят се да ме накарат да взема три класа наведнъж.
– Я виж, много гот! – Погледна го изкосо. – Нали?
– Не. Карат се заради мен, но обич няма.
– Пфу. На мен целувките...
111 Каталонски поет (1886–1959). – Б. пр.
112 Каталонски поет (1873–1934). – Б. пр.
* * *
Когато майка каза Лола Чика, иди у Росита да вземеш престилките, разбрах, че е настъпил нашият час. Като двама крадци, като Господ, когато ще дойде да ни прибере113, влязохме в забранения дом. При пълна тишина се вмъкнахме в кабинета на баща ми, наострили уши, за да доловим всеки шум от вътрешността, където майка и госпожа Анжелета преглеждаха дрехите. Трябваха ни няколко минути, за да свикнем с тъмнината и с винаги тежкия въздух в кабинета.
– Мирише на нещо странно – каза Бернат.
– Шт! – прошепнах малко мелодраматично, защото главната ми цел беше да смая Бернат, сега, когато се сприятелявахме. Казах му, че не е миризма, а товарът на историята, който носеха предметите от колекцията; не ме разбра, сигурно и на мен не ми беше ясно дали това, което казвам, е вярно.
Когато очите ни свикнаха с тъмнината, Адриа се зае да наблюдава доволен смаяното лице на Бернат, който вече не усещаше странна миризма, а товара на историята, натрупан в постепенно очертаващите се в мрака предмети. Две бюра, едното затрупано с ръкописи, и една много странна лампа, която същевременно беше... Какво е това? А, лупа. Гледай ти... И цял куп стари книги. В дъното – библиотека, пълна с още по-стари книги; вляво – част от стената, заета от малки картини.
– Ценни ли са?
– Охо!
– Какво охо?
– Ескиз на Вайреда114 – посочи гордо Адриа към една недовършена картинка.
– А?
– Знаеш ли кой е Вайреда?
– Не. Много ли е скъпа?
– Страшно много. А това е гравюра от Рембранд. Не е уникална творба, защото иначе...
– Аха.
– Знаеш ли кой е Рембранд?
– Не.
– А тази мъничката...
– Много е красива.
– Да. Най-ценната е.
Бернат се приближи до бледожълтите гардении на Абрахам Миньон115, сякаш искаше да ги помирише. А, не, сякаш искаше да подуши цената.
– Колко струва?
– Хиляди песети.
– Хайде сега! – Няколко секунди на размисъл. – Колко хиляди?
– Не знам, ама страшно много.
По-добре да го държа в недоумение. Началото беше добро, оставаше само финалът. За целта го заведох пред стъкления шкаф, той веднага реагира и извика ей, какво е това?
– Кинжал Кайкен на бушите – отговори гордо Адриа.
Бернат отвори вратичката на шкафа, аз погледнах разтревожен вратата на кабинета; той взе кинжала Кайкен на бушите, като този в магазина, разгледа го с голям интерес, отиде до балкона, за да го види по-добре, и го извади от калъфа.
– Внимавай – казах тайнствено, тъй като ми се стори, че не е достатъчно впечатлен.
– Какво значи кинжал Кайкен на бушите?
– Кинжалът, с който японките воини са се самоубивали. – Шепнешком: – Инструментът на самоубийството.
– А защо трябва да се самоубиват? – Без изненада, без да се трогне, глупакът му с глупак.
– Виж... – Напрегнах въображението си и подхвърлих следното обяснение: – Ако не им върви в живота, ако губят. И за капак: – Епоха Едо, шестнайсети век.