Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
Точно тогава забеляза, че някой сред навалицата я гледа настоятелно. Две тъмносини очи я зяпаха, без изобщо да се опитват да се прикрият. Момичето отмести погледа си. Опита се да обърне внимание на шутовете, които се биеха един друг, но напразно. Мисълта ѝ остана в онези две безкрайно дълбоки очи, безбрежни като небесата. Кой ли беше онзи младеж? Защо я гледаше?
Александра си помисли, че ако се съди по кожената шапка на главата и дрехите му, не е тукашен, но не трябваше да се издава. Само да не разбере, че го гледа.
Реши да не се вслушва чак толкова в разума. Какво пък щеше да стане, ако разбере!
Изобщо не помръдна с глава, но извърна очите си в онази посока, доколкото можа. Не се получи. Кожената шапка не се появи в полезрението ѝ. Да не би пък да си бе тръгнал? Отново извъртя очите си, обаче пак не можа да го види. Да, със сигурност си беше тръгнал. Махна с ръка. Какво я интересува? Какво като си е тръгнал?
Изведнъж Мерзука я сръчка с лакът:
— Хей, видя ли?
— Кое? — попита тя.
— Мъжът, ей там — прошепна момичето.
Александра излъга:
— Никого не видях.
— От известно време непрекъснато те гледа.
Александра усети, че сърцето ѝ заби по-силно. Сякаш огромна пеперуда пърхаше с криле в нея.
— От няколко минути не откъсва поглед от теб.
Пеперудата в сърцето ѝ отново замаха с крилете си.
— Наистина ли? Как изглежда? — прошепна този път.
Молеше се Тачам Ноян, който стоеше зад нея, да не чуе какво си говорят и да не види кожената шапка.
— Много е млад… и… — Мерзука изведнъж се ядоса. — Какво си ме заразпитвала? Виж си го сама!
Александра леко я сръчка:
— Шшшт, не мога да видя. Така ще разбере, че го гледам.
— Добре де. Нека разбере. Не си обръща главата и за миг.
Тачам отдавна беше забелязал, че един млад чужденец не можеше да отдели поглед от Александра. От шушукането на момичетата беше разбрал, че и те бяха усетили този пълен с възхита поглед, но не каза нищо. Какво лошо можеше да се случи, ако сърцето на Александра се поразтупка малко! Изведнъж се притесни: Момичето му порастваше.
Девойките се умълчаха. В един момент Александра се засмя на номерата на шутовете, сякаш много се забавляваше. Без да отделя поглед от сцената, тихо попита Мерзука:
— Гледа ли още?
— И питаш. Мила, нищо няма да ти стане, ако и ти погледнеш?
Беше права. Какво щеше да ѝ стане от един поглед?
Александра бавно обърна глава и видя кожената шапка. Пеперудите в сърцето ѝ вече бяха хиляди и пърхаха неудържимо. Хубав ли беше? Вероятно беше хубав. Тъй като живееше в общество, където мъжете бяха кой кой по-грозни, всъщност тя не знаеше и какво точно означава „хубав“. Щом разбра, че и Александра го гледа, младежът се усмихна.
Боже господи! Тачам Ноян ще види! И Александра неволно се усмихна. Младежът сякаш бе омагьосан от озаряващата усмивка на момичето. Дотогава никога не беше виждал толкова красива усмивка. Едва забележимо поздрави Александра.
Тачам Ноян на момента забеляза поздрава. Видя, че и Александра отвърна. Дъхът му сякаш спря. Значи интересът не беше едностранен. Александра не знаеше какво да прави. Отново се загледа в шутовете. Зад нея Тачам попита:
— Дали да не си ходим вече?
— Моля те, нека да останем още малко — настоя тя. — Още съвсем мъничко.
Докато се опитваше да успокои туптенето на сърцето си, отново погледна към младежа. Той направи някакво движение с глава. Развълнувана, Александра сръчка Мерзука:
— Видя ли?
— Видях.
— Какво прави той?
— Май ти дава знак да го последваш.
— Не мога, за нищо на света! Трябва да се е побъркал!
— Със сигурност се е побъркал. Обаче ти си тази, която го подлуди. Момчето отново направи онова движение с главата си и тръгна към дългия тезгях отдясно на шатрата на шутовете, където се продаваха най-различни сладки неща. С настоятелния си поглед показваше, че иска тя да го последва.
Пеперудите в сърчицето на Александра вероятно бяха избягали, защото там вече бумтяха тъпани. Невъзможно е! Не може да направи такова нещо!
Изведнъж Мерзука невинно попита Тачам Ноян:
— Защо да не отидем при онзи сладкар?
В този момент сърцето на Александра щеше да спре. Грамадният мъж наведе глава и погледна татарското момиче. Настъпи страшна, продължителна, убийствена тишина и след това мъжът отсече:
— Не.
Точно когато Александра си мислеше: „Ето, всичко приключи, той добави:
— Аз не обичам сладко. Вие вървете. Ще дойда след малко.
Чудо! Да, това можеше да бъде само чудо. Докато двете момичета се канеха да отидат при тезгяха със сладките неща, казахският конник хвана ръката на Мерзука със стоманената си лапа.