Хюрем. Московската наложница

Мерзука се беше отдръпнала една крачка настрани, сякаш ги беше оставила насаме.

Младежът отново потъна в очите на момичето и като че се събуждаше от сън, каза с уважение:

— Забравих да се представя. Аз съм Фредерик… Фредерик Лубански.

Александра се загледа в тези топли искрени очи и отвърна тихо:

— Александра. Александра Анастасия Лисовска.

Не знаеше как успя да изрече това. Казала ли го бе въобще? Ах, това нейно сърце! От вълнение се беше задъхала. Бързоногият Умут преваляше планини и възвишения и пак не се задъхваше толкова, колкото тя в момента. Докато изричаше думите една след друга, си помисли, че няма да може да си поеме въздух.

И Фредерик не се чувстваше по-различно. С няколко думи разказа, че е син на полски търговец, който работи тук. През това време с треперещи от вълнение ръце подаде възпитано на момичетата по една чиния с мухалеби[28], приготвено с вода. Александра оприличи шарения десерт в чинията със сърцето си. В момента и то така трепти и се вълнува, помисли си тя.

И тя трябваше да каже нещо за себе си. Но не можеше да обясни как беше дошла по тези места. Какво щеше да каже? Отвлякоха ме. Сега съм един вид пленница. Наистина, каква бе тя? Каква беше в Кримския дворец? Пленница ли? По какво се различаваше от Олга, която онзи отвратителен търговец продаваше малко по-нататък? Видя разликата с очите си преди малко. Не трябваше да бъде неблагодарна. Трябваше да бъде признателна за положението си, упрекна се сама веднага. Сега можеше да я продава търговецът на роби и хубавият Фредерик да я гледа сред зяпналите я диваци с изкривени от похот физиономии. Дали щеше да я гледа?

Успя само да прошепне, че е на услугите на Гюлдане султан.

— Вече трябва да тръгвам — добави после с нежелание.

Фредерик изведнъж се развълнува. Подаде на Александра нещо, което извади от джоба си.

— Какво е това?

— Огледало.

Докато момичето гледаше малкото огледало с къса дръжка, върху което имаше дребни червени точици, Фредерик попита:

— Ще ме удостоите ли с честта да приемете това огледало?

— Защо искате да ми го дадете?

— За да си спомняте за мен и за този миг, когато гледате красотата си.

По лицето на Александра отново се появи онази усмивка, която беше омагьосала младежа. Пусна огледалото в мъничката торбичка, висяща на китката ѝ.

— Ще си спомням за вас.

Лицето ѝ отново беше пламнало от огън.

— Трябва да тръгвам. Чакат ме.

— Ще мога ли да ви видя отново?

— Не знам.

— Ще ви търся всяка седмица на пазара. С надежда и вълнение.

— Не мисля, че ще ми позволят.

— Аз все пак ще съм тук, Александра Анастасия.

Обиколи масата и бързо се доближи до момичето. Взе едно от цветята, разпръснати отгоре, и го подаде на Александра… После я дари с една мигновена целувка по устните. Намести кожената шапка на главата си и се изгуби сред тълпата.