Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Първо, нито в къщата, нито по улиците, нито някъде в Бомбай имаше човек, който да пожелае да свидетелства против нас, дори и неофициално. Второ, битката беше сложила край на убийците Сапна — нещо, за което ченгетата с удоволствие биха се погрижили лично. Трето — бандата Уалидлала под ръководството на Чуха преди месеци бе убила полицай, попаднал на тяхна голяма сделка с наркотици, близо до фонтана „Флора“. Официално убийството остана неразкрито, защото полицаите не разполагаха с никакви доказателства, които да представят на съда. Но те знаеха още от деня, в който се случи, че хората на Чуха са пролели кръвта му. Кръвопролитието в дома на Чуха беше почти същото, което самите полицаи желаеха да сторят на Плъха и неговите хора — и рано или късно биха го осъществили, ако Салман не ги беше изпреварил. И четвъртата — изплатеният един крор рупии, присвоени от бизнеса на Чуха, разделени на щедри суми и пъхнати в ръцете на неколцина съдебни медици, накараха всички полицейски рамене да се вдигнат безпомощно.
В лични разговори полицаите бяха казали на Санджай — новия ръководител на Съвета на Кадер Хан — че са му вдигнали мерника и той бе заложил всичките си шансове на това хвърляне на зара. Те искаха мир — и трайно благополучие, разбира се — и ако не стегнеше хората си, те щяха да ги стегнат вместо него. „А между другото — бяха му казали, след като прибраха десетте милиона рупии подкуп и точно преди да го изхвърлят обратно на улицата, — онзи тип Абдула от твойта шайка да не сме го видели повече. Никога. Веднъж вече умря в Бомбай. И ако го видим, пак ще умре, този път завинаги.“
След като чухме това, след седмици на спотайване ние, един по един, започнахме да се завръщаме в града и към работата си за бандата на Санджай. Аз се върнах от Гоа, където се укривах, и заех мястото си в паспортната фабрика редом с Вилу и Кришна. Когато най-сетне ни извикаха да се съберем в „Хаджи Али“, пристигнах до светилището с моя мотор „Енфийлд“. После заедно с Абдула и Махмуд Мелбааф поехме през кротките вълни на залива.
Махмуд, коленичил пред групата, ръководеше молитвите. Малкият балкон, един от многото балкони на джамията — остров, беше само наш. С лице, обърнато към Мека, и развявана от вятъра бяла риза, Махмуд мълвеше от името на всички мъже, коленичили или изправени зад него:
Фарид, Абдула, Амир, Файсал и Назир — мюсюлманското ядро на Съвета — бяха коленичили зад Махмуд. Санджай беше индус, Андрю — християнин. Те седяха на колене до мен, зад молещата се група. Аз стоях прав, с наведена глава, долепил длани една в друга. Знаех думите на молитвите, знаех и простата последователност от ставане, падане на колене и поклони. Можех да се включа. Знаех, че така ще зарадвам Махмуд и останалите. Но не можех да се принудя да коленича с тях. Разделението, което те правеха толкова лесно, по инстинкт — това тук е моят престъпен живот, а това там е моята набожност — за мен бе невъзможно. Но говорех на Салман, шепнех как се надявам да намери покой, където и да се намира — и усещах толкова остро мрака в сърцето си, че не можех да предложа нищо повече от тази мъничка молитва. И така, стоях мълчаливо и се чувствах като натрапник, като шпионин на този остров на вярата, докато аметистовата вечер благославяше балкона с молещите се мъже със златно лилаво сияние, и думите на Махмудовата молитва идеално прилягаха на попарената ми чест и изтъняващата ми гордост: онез, навлекли си твоя гняв… онез, що са се отклонили от пътя…
В края на молитвата се прегърнахме според обичая и поехме обратно към брега по пътеката. Махмуд водеше. Всички се помолихме, всеки по свой начин. Всички оплакахме Салман, но никак не приличахме на набожни богомолци в светия храм. Всички бяхме със слънчеви очила. Всички бяхме облечени с нови дрехи. Всички, освен мен бяха накичени със златни ланци, първокласни часовници, пръстени и гривни, струващи колкото годишния доход на контрабандист, че и повече. И вървяхме наперено. С онази походка, грациозната танцова стъпка на калените в битки гангстери, когато са опасни и въоръжени. Представлявахме странно шествие. Изглеждахме толкова заплашително, че се наложи здравата да убеждаваме професионалните просяци на пътеката към острова да вземат пачките рупии, които носехме, за да раздадем милостиня.