Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Кадер Хан ме помоли да му направя тази услуга, когато… как се казва… знакът, мисля, или вестта… дойде от Шри Ланка. И сега вестта дойде.
— Съжалявам, братко, не знам за какво говориш — казах тихо. Не исках да го натъжавам още повече. — Не се напрягай и ми обясни. Каква вест?
Той заговори бързо на Назир на урду. По-възрастният мъж кимна няколко пъти и каза нещо за имена или да не се споменават имена. После се извърна към мен и ме дари с широка, сърдечна усмивка.
— Във войната в Шри Ланка Тамилските тигри се бият срещу държавната армия — обясни той. — Тигрите са индуси. Синхалите са будисти. Но по средата има и други — тамилски мюсюлмани и те нямат нито оръжия, нито армия. Всички ги избиват, никой не се бие за тях. Трябват им паспорти и пари, златни пари. Отиваме да им помогнем.
— Кадербай — потвърди Назир. — Той прави този план. Само трима. Абдула и аз и един гора — ти. Трима. Отиваме.
— И кога ще заминавате? Грубо казано?
— Скоро — засмя се Абдула. — След няколко месеца, не повече. Аз заминавам за Делхи. Ще пратя някой да те доведе, когато, му дойде времето. Два-три месеца, братко Лин.
Чух глас вътре в главата си — или по-скоро не глас, просто ехото на прошепнати думи, като камъни, свистящи по гладката повърхност на езерото: убиец… Той е убиец… Недей… Махай се… Изчезни веднага… И гласът, разбира се, беше прав. Ужасно прав. Де да можех да кажа, че ми отне повече от няколко удара на сърцето, за да взема решението да замина с него…
— Два, три месеца — повторих и подадох ръка. Той я стисна с двете си ръце. Погледнах Назир в очите, усмихнах се и му казах: — Ще работим по задачата на Кадер. Ще я изпълним.
Назир стисна челюсти. Мускулите на бузите му се издуха и още по-силно подчертаха извитите надолу ъгли на устата му. Намръщи се, забил поглед в обутите си в сандали крака, сякаш те бяха непослушни кученца. А после изведнъж се хвърли върху мен и ме притисна в безмилостна прегръдка. Беше яростната прегръдка на борец, на човек, чието тяло така и не се бе научило да говори езика на сърцето му, освен когато танцуваше, и свърши толкова внезапно, колкото и започна. Той отпусна дебелите си ръце и ме бутна назад с гърди, като клатеше глава и трепереше, все едно покрай него в плитката вода бе проплувала акула. Бързо погледна нагоре и топлината, зачервила очите му, се бореше с мрачното предупреждение, затегнато в подковата на устата му, носеща лош късмет. Знаех, че ако някога му заговоря за този изблик на обич или изобщо го спомена в някаква връзка, ще загубя приятелството му завинаги.
Запалих мотора, яхнах го, оттласнах се от бордюра и го насочих към „Нана Чоук“ и „Колаба“.
— Саач аур химмат — провикна се Абдула, когато го подминах.
Махнах и кимнах, но не можах да извикам в отговор. Не знаех колко истина и смелост имаше в решението ми да се присъединя към тяхната мисия в Шри Ланка. Много, струваше ми се, докато се отдалечавах от тях, от всички тях, и се отдавах на топлата нощ, на бъркотията и паузите на уличното движение.
Кървавочервена Луна изгряваше над морето, когато излязох на пътя за квартала над залива, който стигаше до „Нариман пойнт“. Паркирах до сергия за разхладителни напитки, заключих мотора и хвърлих ключовете на продавача — приятел от бордея. Следван от Луната, тръгнах сам по плочника край очуканите лодки. Тази вечер в района на Сасун док имаше фестивал. Празненството бе изкарало повечето местни обитатели от колибите и заслоните по плажа. Пътеката, по която вървях, беше почти безлюдна.
И тогава я видях. Тя беше приседнала на ръба на стара рибарска лодка, закопана в пясъка. Само носът и няколко метра от дългия й планшир стърчаха над пясъчните вълни. Беше облечена с дълга туника над свободните панталони. Свила колене и подпряла брадичка на ръцете си, се взираше в тъмните води.
— Знаеш ли, ето затова те харесвам — казах аз и седнах до нея на парапета на затрупаната лодка.
— Здравей, Лин — усмихна ми се тя. Тъмнозелените й очи бяха тъмни като водата. — Радвам се да те видя. Мислех си, че няма да дойдеш.
— Съобщението ти звучеше доста… настоятелно. Почти не го разбрах. Чист късмет — засякох Дидие, пътуваше за летището и ми каза.
— Късметът е онова, което ти се случва, когато на съдбата й омръзне да чака — измърмори тя.
— Майната ти, Карла! — засмях се.
— Старите навици умират трудно — ухили се тя. — И още по-трудно лъжат.
Погледът й се плъзна по лицето ми, сякаш оглеждаше карта и търсеше някоя позната точка. Усмивката й бавно угасна.