Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Мъжете бяха паркирали три коли до вълнолома, почти на мястото, където стояхме с Абдула в нощта, когато срещнах Кадербай за първи път. Моторът ми беше паркиран зад тях. Спрях се при колите да се сбогувам.
— Ела да вечеряш с нас, Лин — предложи ми Санджай. Влагаше искрена обич в поканата.
Знаех, че вечерята ще ме разведри след меланхоличните размишления в светилището и че ще включва отбрана дрога и отбрани весели, глупави, хубави момичета. Бях благодарен, но отказах.
— Благодаря ти, човече, но имам среща.
— Арей, доведи и нея, йаар.
— Да. Жена е. Но… трябва да поговорим. Хайде, до скоро.
Абдула и Назир искаха да ме изпратят до мотора. Бяхме изминали само няколко крачки, когато Андрю се затича след нас и ми подвикна да спра.
— Лин — заговори той, бързо и нервно. — Онова, дето стана на паркинга и въобще… Аз… Искам само да ти кажа… Извинявай, йаар. Исках да ти… ами… да ти поднеса извинение, нали.
— Всичко е наред.
— Не… не е наред.
Той ме хвана над лакътя и ме задърпа встрани от Назир, така че да не може да го чуе. Наведе се към мен и заговори бързо и тихо:
— Не съжалявам за онова, което казах за Кадербай. Знам, че той беше шефът и прочие, знам, че и ти… ти като че го обичаше…
— Да. Нещо такова.
— И все пак не съжалявам за онова, което казах за него. Нали знаеш, всичките му свети проповеди не го спряха да даде стария Маджид на Гани и неговите Сапна, когато му трябваше някой да опере пешкира и да го отърве от ченгетата. А уж Маджид му беше приятел, йаар. Но ги остави да го накълцат, само за да накара ченгетата да зарежат случая.
— Е…
— И всичките тия правила за това, онова и не знам какво си, те не доведоха до нищо — Санджай ме сложи да отговарям за мадамите на Чуха и за видеофилмите. А Файсал и Амир поеха града. Ще натрупаме от тях шибани кророве. Аз получавам място в Съвета, както и те. Така че времето на Кадербай свърши, както казах тогава.
Погледнах Андрю в светлокафявите очи и въздъхнах тежко. Неприязънта тлееше в мен от онази вечер на паркинга. Не бях забравил какво каза и че бяхме на косъм от сбиване. Изявленията му ме вбесиха още повече. Ако не беше току-що свършилата панихида за приятел, когото и двамата обичахме, сигурно вече да го бях ударил.
— Знаеш ли, Андрю — измърморих навъсено, — да ти кажа, твоето извиненийце не ми носи кой знае каква утеха.
— Това не е извинението, Лин — обясни той с озадачена гримаса. — Извинението е за майка ти и за онова, което казах за нея. Извинявай, човече. Много, много съжалявам за думите си. Беше много гадно да говоря така за майка ти, за чиято и да било майка. Никой не трябва да разправя такива гадости за нечия майка. Щеше да си напълно в правото си, йаар, да ме застреляш като куче. И… страшно се радвам, че не ме застреля. Майката е нещо свещено, йаар, и съм убеден, че твоята майка е една прекрасна дама. Затова ти се моля… моля те, приеми извинението ми.
— Прието — казах и му протегнах ръка. Той я сграбчи с двете и буйно я разтърси.
Абдула, Назир и аз се обърнахме и тръгнахме към мотора. Абдула бе необичайно мълчалив и мълчанието, което носеше в себе си, бе злокобно и тревожно.
— Довечера ли се връщаш в Делхи? — попитах.
— Да — отвърна той. — В полунощ.
— Искаш ли да те изпратя до летището?
— Не. Благодаря ти, но по-добре недей. Полицията не бива да ме гледа. Ако си там, ще ни гледат. Но може би ще се видим в Делхи. В Шри Ланка има една работа — ще е добре да я свършим заедно.
— Не знам, човече — отвърнах колебливо. Сериозността му ме изненадваше и ме накара да се усмихна. — В Шри Ланка има война.
— Не съществува нито човек, нито място без война — отвърна той и осъзнах, че това е най-дълбокомисленото нещо, което ми беше казвал някога. — Единственото, което можем, е да изберем страна и да се бием. Това е единственият ни избор — за кого да се бием, срещу кого да се бием. Такъв е животът.
— Аз… аз се надявам, че не е само това, братко. Но, да му се не види, може би си прав.
— Мисля, че ще можеш да го направиш с мен — настоя той, явно притеснен от това, за което ме молеше. — Това е последното дело за Кадербай.
— Как така?