Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Постояхме в тъмното — гледахме светещите циферблати на часовниците си и се ослушвахме, наострили уши, докато очите ни свикнат. Абдула зашепна и аз едва не подскочих.
— Тук няма никой, няма никой наоколо.
— Добре изглежда — отвърнах с глас, пресипнал от задушаващ страх. Прозорците не светеха, зад синята врата на задния вход нямаше никаква светлина.
— Е, спазих обещанието си — прошепна тайнствено Абдула.
— Какво?
— Ти ме накара да ти обещая да те взема с мен, когато убия Чуха. Помниш ли?
— Да — отвърнах, а сърцето ми думкаше в гърдите. — Май трябва да внимаваш.
— Ще внимавам, братко Лин.
— Не… Искам да кажа, трябва да внимаваш какво си пожелаваш в тоя живот, на!
— Ще се опитам да отворя вратата — прошушна Абдула на ухото ми. — Ако се отвори, ще вляза.
— Какво?
— Ти чакай тук и стой до вратата.
— Какво?
— Ти чакай тук, и…
— Трябва да стоим тук и двамата! — процедих.
— Знам — отвърна той и се запромъква като леопард към вратата.
Последвах го по-непохватно, като котка, вдървена от дълъг сън. Щом стигнахме двете широки стъпала, които слизаха надолу към синята врата, го видях как я отвори, промуши се в къщата като сянката на връхлитаща птица и безшумно я затвори.
Сам в тъмното, аз извадих ножа от ножницата и стиснах дръжката в десния си юмрук с острието надолу. Взрян в мрака, се съсредоточих изцяло върху биенето на сърцето си и се опитах да забавя трескавия пулс със сила на волята. След време успях. Усетих как ударите намаляват и се успокоявах все повече, докато примката на размишленията се затягаше около една-единствена мисъл. Мисълта за Кадербай и за формулата, която той толкова често ме караше да повтарям: „Неправилното по правилни подбуди“. И докато повтарях думите в страшния мрак, аз осъзнавах, че боят с Чуха, войната, борбата за власт е винаги една и съща навсякъде и винаги е зло.
Салман и останалите си въобразяваха не по-малко от Чуха и убийците Сапна, че техните малки царства ги правят царе, че борбите за надмощие ги правят могъщи. А не беше така. Това не бе възможно и тогава го осъзнах толкова ясно, като че за пръв път проумявах математическа теорема. Единственото царство, което прави човека цар, е царството на собствената му душа. Единственото могъщество, което наистина имаше стойност, е могъществото да направиш света по-добър. И само хората като Касим Али Хюсеин и Джони Пурата бяха такива царе и притежаваха такова могъщество.
Изнервен и уплашен, аз залепих ухо до вратата и се напрегнах да чуя някакъв шум от Абдула или другите вътре. Страхът, който се гърчеше в мен, не беше страхът от смъртта. Тя не ме плашеше. Боях се, че може да ме ранят и да пострадам така, че да не мога да ходя, да не мога да виждам или заради нещо друго да не мога да избягам от плен. А най-много от всичко се боях от това — пак да ме пленят и да ме затворят в клетка. Щом притиснах ухо до вратата, започнах да се моля никакви рани да не отслабят силите ми. „Нека да стане тук — молех се. — Нека оцелея или нека умра тук.“
Не зная откъде дойдоха. Не бях чул никакъв звук, когато усетих как ме хващат. Двама мъже ме блъснаха мощно във вратата. Аз инстинктивно замахнах с десница.
— Чаку! Чаку! — изкрещя единият. Нож, нож!
Не можех да въртя ножа толкова бързо, че да ги спра. Единият ме притисна до вратата и ме стисна за гърлото. Беше грамаден и много силен. Другият сграби ръката ми с две ръце и се опита да ме принуди да пусна ножа. После и трети се втурна от мрака надолу по стълбите и с негова помощ извиха китката ми и ме накараха да го пусна.
— Гора каун хай? — попита новият. Кой е белият?
— Бахинчуд! Малум наи — отвърна грамадният. Шибаняк! Не го знам.
Той се втренчи в мен, явно объркан от това, че се е натъкнал на въоръжен с нож чужденец, който подслушва на вратата.
— Каум хай тум? — попита той почти дружелюбно. Кой си ти?
Не отговорих. Мислех само за това, че трябва да предупредя някак Абдула. Не проумявах как са стигнали тук без никакъв шум. Задната порта сигурно безшумно се е люшнала на пантите. Сигурно подметките на обувките или сандалите им бяха от мека гума. Няма значение, аз бях допуснал те да се промъкнат до мен и трябваше да предупредя Абдула.