Шантарам

— Учителят на Кадербай? — възкликнах, зашеметен от мисълта, че след стотиците часове, прекарани с Кадербай в слушане на философските му лекции, той никога не ми бе споменавал това име.

— Да. Срещала съм го веднъж, в самото начало, когато пристигнах в Индия с Кадер. Аз бях… не знам… ти сигурно би го нарекъл нервна криза. Имаше самолет за Сингапур. Изобщо не знам как съм се качила. И рухнах… просто сдадох. А Кадер летеше със същия самолет и прегърна раменете ми. И аз му разказах всичко… абсолютно… всичко. И след това изведнъж попадам в тая пещера с грамадната статуя на Буда и тоя учител на име Идрис — учителя на Кадер.

Тя се умълча, докато спомените не се оттеглиха в миналото, но после се изтръгна и се върна в настоящето.

— Мисля, че Халед ще отиде там — да види Идрис. Беше очарован от стария гуру. Пламенно жадуваше да го срещне. Не знам защо тогава така и не можа, но мисля, че сега е тръгнал нататък. Или може би вече е там. Непрекъснато ме разпитваше за него. Идрис бе научил Кадер на всичко, което знаеше за теорията на резолюцията, и…

— За какво?

— Теория на резолюцията. Така я наричаше Кадер, но каза, че Идрис я кръстил така. Това била житейската му философия, философията на Кадер — как Вселената непрестанно се движела към…

— Сложността — прекъснах я. — Знам. Много съм разговарял с него за това. Но никога не го е наричал Теория на резолюцията. Нито пък е споменавал Идрис.

— Странно, защото аз мисля, че той обичаше Идрис направо като баща. Веднъж го нарече учител на учителите. И знам, че искаше да се оттегли там, недалеч от Варанаси, с Идрис. Та, точно оттам смятам да започна издирването на Халед.

— Кога?

— Утре.

— Добре — отвърнах, без да я поглеждам в очите. — Това… това има ли нещо общо с… ами, с теб и Халед едно време?

— Лин, понякога си такъв кретен, знаеш ли?

Изгледах я остро, но не отговорих.

— Знаеш ли, че Ула е в града? — попита след малко.

— Не. Кога е пристигнала? Видя ли се с нея?

— Само това знам. Получих съобщение от нея. Била в „Президент“ и искала веднага да ме види.

— И отиде ли?

— Не исках — отвърна тя. — Ако ти беше получил съобщението й, щеше ли да отидеш?

— Сигурно — отвърнах, загледан в залива, където лунната светлина блестеше по вълните — полумесеци на нежно плискащото се море. — Но не заради нея. Заради Модена. Видях го преди време. Още е луд по нея.

— Тази вечер го видях — каза тя тихо.

— Тази вечер?

— Да, точно преди да дойда тук. С нея. Щях да откача. Отидох в хотела и се качих в стаята й. Там имаше още един тип на име Рамеш…

— Модена ми разказа. Приятели са.

— И значи, той отваря вратата, аз влизам и виждам Ула, седнала на леглото и облегната на стената. А Модена лежи на краката й, подпрял тила си на нея. Това лице…