Шантарам

— Остави това на мен — казах спокойно. Мислех, че най-сетне съм разбрал причината тя да ме помоли за среща. — Утре ще се заема. Знам как да се свържа с него за снимки и за всичко — въпреки че неговото лице няма как да го сбъркаш при митническа проверка. Ще го уредя.

— Благодаря. — Тя така пламенно ме погледна в очите, че сърцето ми заблъска в гърдите. „Винаги е глупашка грешка да оставаш насаме с някого, когото не е бивало да обичаш“ — беше казал веднъж Дидие.

— Какво правиш, Лин?

— Седя тук с теб.

— Не, питам те какво мислиш да правиш? В Бомбай ли смяташ да останеш?

— Защо?

— Щях да те питам… дали искаш да дойдеш с мен да намерим Халед.

Засмях се, но тя не се засмя с мен.

— Това е второто най-добро предложение, което получавам днес.

— Второто най-добро? — произнесе тя провлачено. — А какво е първото?

— Поканиха ме да отида на война в Шри Ланка.

Тя присви сърдито устни, но аз вдигнах ръце и заговорих бързо:

— Шегувам се, Карла, шегувам се. Не се връзвай. Тоест, вярно е за поканата да замина за Шри Ланка, но просто… знаеш как е.

Тя се успокои и отново се усмихна.

— Отвикнала съм. Много време мина, Лин.

— Е… сега защо ме каниш?

— Защо не?

— Това не става, Карла, и го знаеш.

— Добре — въздъхна тя, погледна ме, а после се обърна и се загледа във вятъра, който навяваше пясъка като вълни. — Сигурно съм се надявала да намеря нещо като… като онова, което имахме в Гоа.

— Ами… Джит! — попитах аз, пренебрегвайки предоставената ми от нея благоприятна възможност. — Той как приема твоето заминаване да търсиш Халед?

— Всеки от нас живее своя живот. Правим каквото искаме. Ходим, където искаме.

— Звучи ми… лежерно — отбелязах аз. Трудно ми беше да намеря дума, която не е лъжа, но няма да я обиди. — Дидие ми го описа доста по-сериозно, каза, че те е помолил да се ожениш за него.

— Помоли ме.

— И?

— Какво „и“?

— И ти… ще се ожениш ли за него?

— Да, мисля, че да.

— Защо?

— Защо не?

— Не започвай пак.

— Извинявай — въздъхна тя и се усмихна уморено. — Движа се в друга среда. Защо ще се оженя за Джит? Той е свестен, здрав и има пачки. И, хей, мисля, че ще харча парите му по-добре от него.

— Значи ми казваш, че за тази любов си готова да умреш.

Тя се засмя, после се обърна към мен и изведнъж стана отново сериозна. Очите й, избледнели на лунната светлина; очите й, зелени като водни лилии след дъжд; дългата й коса, черна като горски речни камъни, косата й, попила сякаш самата нощ, обгърната от пръстите ми; устните й, огрени от пламенно сияние, устни, меки като листенцата на камелия, стоплени от таен шепот. Красива. И аз я обичах. Все още я обичах толкова много, толкова силно, но в тази любов нямаше нито плам, нито сърце. Онази съкрушителна любов, онази безпомощна, мечтателна, възвишена любов си бе отишла. И изведнъж, в тези мигове на… студено възхищение, може би… аз разбрах, че някогашната й власт над мен също си е отишла. Нещо повече, тази власт се е преселила в мен и е станала моя. Аз държах всички карти. И тогава поисках да узная. Не ми стигаше просто да приема случилото се между нас. Исках да знам всичко.