Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Арей, кутта наин. Гледай ти, кучетата ги няма.
Джони, Нараян, Али и неколцината други бързо се обърнаха към мен, ококорили очи, смаяни и тревожни. И, разбира се, мигове по-късно откъм тротоара отляво се надигна пронизителен вой. Едно куче изскочи от прикритието си и се хвърли към нас, като лаеше яростно. Беше дребно, измършавяло и краставо псе, не по-голямо от едър бомбайски плъх, но лаят му беше достатъчно силен да пробие паравана на нашето пеене.
Естествено след секунди завиха и още кучета парии. Идеха отляво и отдясно, поединично и на групи, виеха, скимтяха и ръмжаха заплашително. В опит да ги заглушим, запяхме още по-силно, като не изпускахме от очи щракащите им челюсти.
Когато приближихме квартала край залива, преминахме през открит майдан, или поле, където един сватбарски оркестър репетираше песните си, облечен в червено-жълти униформи с високи шапки с пера. Музикантите решиха, че нашето малко шествие е чудесна възможност да се упражнят да свирят в движение, наредиха се зад нас и подеха възторжена, макар и не особено мелодична версия на популярна религиозна песен. Въодушевени от зрелището, в което се бе превърнала нашата контрабандна мисия, радостни деца и набожни възрастни слизаха от тротоара, поемаха с нас и се включваха в гръмогласното пеене. Набъбнахме до повече от сто души.
Несъмнено възбуден от пощурялата тълпа и обезумелия лай, мечокът Кано се клатеше насам-натам и въртеше глава натам, откъдето идваше най-силният шум. Подминахме група разхождащи се полицаи. Рискувах да ги погледна и забелязах как зяпнаха и замряха, и извърнаха глави като един — като редица от кукли клоуни — към карнавалното шествие.
Гюрултията продължи още много протяжни минути и най-сетне наближихме Нариман Пойнт — кулата на хотел „Оберой“ вече се виждаше. Разтревожен, че никога няма да се отървем от сватбарския оркестър, аз изтичах назад, пъхнах пачка банкноти в ръцете на диригента и му наредих да завият надясно, да ни оставят и да тръгнат по Крайбрежния булевард. Щом приближихме морето, той поведе оркестъра вдясно, а ние свърнахме вляво. Музикантите, окуражени от успешното си шествие с нашия малък парад, подхванаха напеви от танцови шлагери, докато вървяха под ярките светлини на булеварда край океана. По-голямата част от тълпата подскачаше и танцуваше с тях. Дори и кучетата, подмамени твърде далеч от територията си, ни обърнаха гръб и изпълзяха обратно в злокобните сенки, откъдето се пръкнаха.
Продължихме да бутаме каручката по Крайбрежния булевард към едно пусто място, на което беше паркирал камионът. И точно тогава съвсем наблизо чух бибипкане на клаксон. Сърцето ми се сви при мисълта, че можеше да е полицията. Обърнах се бавно и видях Абдула, Салман, Санджай и Фарид да стоят около колата на Салман. Бяха спрели на обширен паркинг с чакълена настилка, на който нямаше никой друг, освен тях.
— Добре ли си, Джони? — попитах. — Можеш ли да ги поемеш оттук?
— Разбира се, Лин — отвърна той. — Камионът е ето там отпред, виждаш ли го? Ще се справим.
— Добре, тука се цепя, човече. Обади ми се да ми кажеш как е минало. Утре ще се видим. И гледай да ми намериш един от онези плакати „Издирва се“, братко!
— Няма проблеми! — засмя се той.
Пресякох улицата и отидох при Салман, Абдула и другите. Вечеряха с храна, купена от една от караваните в Нариман, паркирана до вълнолома. Щом ги поздравих, Фарид събори празните кутии и изхабените салфетки от покрива на земята. Веднага ме бодна чувството за вина, което загрижените за боклука хора от Запада неизменно изпитват, и си напомних, че събирачите на смет, чието препитание зависеше от тези боклуци, ще ги вземат.
— Какво правеше на тоя парад, да му се не види? — попита ме Санджай, след като се поздравихме.
— Дълга история — ухилих се аз.
— Много страшен Ганпати си имате — рече той. — Нищо подобно не бях виждал. Толкова беше истински! Стори ми се дори, че се движи. Изпаднах в благоговение. Казвам ти, човече, ще платя на някой балинчудх да запали благовония, като се прибера.
— Хайде де, Лин, кажи каква е тая работа, йаар? — подкани ме Салман.
— Ами… — избучах. Знаех, че нито едно обяснение няма да прозвучи разумно. — Трябваше да измъкнем тайно един мечок от бордея и да го докараме дотука, защото ченгетата имат заповед и искат да го арестуват.
— Какво да измъкнете тайно? — попита вежливо Фарид.
— Мечок.
— Що за… мечок?