Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Няма да е лесно — измърморих. — А и с тоя проклет плакат „Издирва се“ със сините мечкари и мечока, Боже Господи!
— Ще ни помогнеш ли, Лин? Много ни е жал за този мечок. Обичта е ценно нещо на този свят. Когато двама мъже имат толкова много обич в сърцата си, макар и към един мечок, тя трябва да бъде закриляна, нали?
— Ами…
— Нали?
— Разбира се — усмихнах се. — Разбира се. С удоволствие ще помогна, ако мога. А и ти можеш да ми направиш една услуга.
— Само кажи.
— Опитай се да ми намериш един от тия плакати „Издирва се“ със снимката на мечока и сините мечкари. Трябва ми такъв плакат.
— Плакатът?
— Да. Дълга история. Не се безпокой, само ако видиш, ми го вземи. Имаш ли някакъв план?
Таксито спря пред бордея, а вечерният сумрак подир залеза разбули първите звезди и подкара децата, които си играеха и надаваха дивашки викове, обратно към къщите, където струите дим над печките се извиваха в хладния въздух.
— Планът е да маскираме мечока — обяви Джони, докато крачехме бързо по познатите улици, кимахме и се усмихвахме на приятелите.
— Не знам — усъмних се аз. — Много е висок, доколкото си спомням, и бая едър.
— Първо му сложихме шапка и палто, и дори чадър да виси от палтото му, като служител в офис.
— И как изглеждаше?
— Не много добре — отвърна Джони, без никаква следа от ирония или сарказъм. — Пак много прилича на мечка, само че облечена.
— Не думай.
— Да. И затова сега планът е да намерим голяма мюсюлманска дреха, нали се сещаш? От Афганистан? Да покрива цялото му тяло, само с дупки за очите.
— Бурка.
— Точно така. Момчетата отидоха на Мохамед Али Роуд да купят най-хубавата, която намерят. Те вече трябва да… я виж! Дошли са и можем да я пробваме, да го видим как ще изглежда.
Заварихме група от около десетина мъже и още толкова жени и деца, струпани около колибата, където живях и работих почти две години. Въпреки че бях напуснал жопадпати, убеден, че повече не мога да живея там, винаги се вълнувах радостно, когато видя скромната колибка и се поспра край нея. Малцината чужденци, които бях водил в бордея, и дори индийците, които ми идваха на гости като Кавита Сингх и Викрам, се ужасяваха от мястото и бяха втрещени, че съм живял там толкова дълго. Не можеха да разберат, че всеки път, когато отидех в бордея, изпитвах желание да зарежа всичко и да се отдам на по-простия, по-беден живот, който обаче бе много по-богат на уважение, обич и добросъседски чувства, свързващи морето от човешки сърца. Те не можеха да разберат за какво говоря, когато им разказвах за чистотата в бордея — бяха идвали там и бяха видели с очите си нищетата и мръсотията. Чистота не виждаха. Но те не бяха живели на тази чудна земя, не бяха разбрали, че за да оцелеят в тези скърби, мъки и надежди, хората трябва да са абсолютно, сърцераздирателно честни. Това бе изворът на тяхната чистота — те бяха верни на себе си преди всичко.
И така, докато приближавахме към някогашния ми най-любим дом, безчестното ми сърце тръпнеше. Отидох при мъжете и ахнах — грамадна забулена фигура излезе иззад колибата и мълчаливо навлезе сред нас.
— А стига, бе! — зяпнах аз срещу грамадата. Сивосинята бурка покриваше изправения на задни лапи мечок от главата до петите. Зачудих се за колко ли грамадна жена е шита тази дреха, защото мечокът беше с цяла глава по-висок от най-високия мъж в групата. — Леле-мале!
Докато гледахме, безформеният силует направи няколко тромави крачки, събори едно столче и една кана за вода и се наклони напред.