Реката на тайните [bg]

— А, това ли? — равнодушно каза Мърсър. — Във Вашингтон е. Обзе ме параноя и не исках да го донеса в Панама, докато не разбера какво се е случило с Гари, затова го изпратих в Щатите. Сега това ми се струва смешно. Ако искаш, ще ти го изпратя, когато се върна у дома.

Очите й обходиха помещението, сякаш обмисляше отговора си.

— Дневникът беше важен за Гари, не за мен.

— Разбирам.

— В Ел Реал ли се разболя? — попита Мария, за да смени темата.

— Докато пътувах със самолета за Панама Сити. От летището отидох право в болницата. Изписаха ме преди два дни.

— Горкичкият. — Тя сложи ръка на коляното му. — Ще останеш ли в Панама?

Мърсър се премести, доколкото позволяваше тясната пейка.

— Няма причина. Утре сутринта заминавам.

— Тогава ни остава само тази нощ.

Загатнатата покана го накара да се почувства неудобно.

Догади му се.

— Не мисля — като се мъчеше да прикрие отвращението си, каза той. — Самолетът ми излита рано и…

— Защото бях съпруга на Гари?

— Да.

Мария запали цигара.

— А той помисли ли за мен, когато отиде в джунглата и харчеше пари, които трябваше да са мои?

— Не знам какво се е случило между теб и Гари, Мария, но искам да се прибера у дома и да го запомня такъв, какъвто го познавах.

— А аз? — Блясъкът от алкохола в очите й стана безумен. — Как ще запомниш мен? Ще мислиш ли как Гари ме остави почти без пукната пара? Вдовица без бъдеще?

Сприхавостта й му омръзна. Мърсър си спомни сълзите й, когато стигнаха до лагера на Гари, и разбра, че истинският й облик е сегашният. Типично за Гари. Той бе искал да спаси едно бедно момиче от предградията, а си бе докарал на главата истинска кучка. Мърсър сложи няколко банкноти на масата и стана.

— Нещо ми подсказва, че ще се оправиш.

И излезе от ресторанта, последван от пронизителните й ругатни.

Свирката на влака стресна Мърсър и го върна в реалността. Той докосна лицето си там, където го бе целунала Мария, и сякаш отново усети устните и върха на езика й, и потрепери.

— Добре ли си? — попита Лорън Ваник. — Дори тук в тъмното мога да кажа, че нещо те измъчва.

Мърсър я погледна. Колко различни бяха двете жени. Лицето на Лорън бе осеяно с тъмночервени отблясъци от фенерчето и непрогледни сенки. Косите й бяха прибрани под шапката с козирка, подхождаща на черното й бойно облекло. Тя бе извадила огледало и бе започнала да слага на лицето си камуфлажна боя.