Реката на тайните [bg]

Разполагаха с деветдесет минути, преди товарният влак да стигне до пристанището на „Хачърли“ в Балбоа. Там последните два вагона щяха да бъдат откачени, а останалите щяха да продължат до по-голямото пристанище по-нататък по Канала. Бяха обсъждали плана си два дни и се бяха запознали с разположението на съоръжението на „Хачърли“, начертано от Виктор, братовчеда на Роди. Лорън дори бе завела Мърсър на стрелбище, за да провери твърденията му, че умее да борави с оръжие. Макар че тя се представи по-добре от него в стрелбата на далечно разстояние, той инстинктивно улучваше внезапно появилите се мишени.

Нямаше какво да правят през следващия час и половина, нямаха и желание да разговарят. В мислите си Мърсър се върна двайсет часа назад, когато бе отишъл в един японски ресторант с Мария Барбър.

Храната беше вкусна, но мислите за китайската компания „Хачърли“ оставяше в устата му горчив привкус. Мърсър вече се чувстваше достатъчно силен, за да проникне в пристанището, но Виктор Херара щеше да е на смяна чак следващата нощ, така че разполагаше с една свободна вечер. Надяваше се да я прекара с Лорън, но дългът го принуди да се обади на Мария. Изминала бе седмица, откакто тя бе научила за смъртта на съпруга си, и макар да бе останал с убеждението, че загубата не я е разстроила, той реши, че трябва да се срещне с нея. Не харесваше Мария, нямаше й доверие и не би й се обадил, ако не беше съпруга на негов приятел.

Мария отговори по телефона толкова весело, че той едва не прекъсна връзката.

— Здравей, Мария. Обажда се Филип Мърсър.

— Кой? 0, Мърсър. Къде беше? Цяла вечност чакам да ми звъннеш.

Приповдигнатият й глас го накара да си помисли, че е пияна.

— Имах проблеми със стомаха — предпазливо отговори той.

— Но сега се чувстваш по-добре, нали? Обеща ми да излезем някъде, когато дойдеш.

Мърсър си спомни, че трябваше да се срещнат на опело за съпруга й, но тя нямаше предвид това.

— Свободен ли си довечера? — попита Мария.

За него остана загадка защо отговори „да“.

— Чудесно. Къде си отседнал? Ще дойда да те взема.

Мърсър знаеше много добре защо не отговори на този въпрос. От предишните им разговори бе разбрал, че тя обича богатството, и ако научеше, че е отседнал в „Сезар Парк“, нямаше да се отърве от нея.

— В едно общежитие, пълно с доброволци от мироопазващите сили, близо до някаква автобусна спирка. Доста неприятно място.

— Аха. Обичаш ли японска храна? Обожавам как готвят пред теб и правят номера с ножове.

— Да, би било чудесно.

Тя му каза адреса на „Гинза Тепаняки“ и добави, че ще е там в осем.

Когато Мърсър влезе в ресторанта, Мария седеше на бара и щом го видя, изписка радостно, сякаш бяха любовници, които не са се виждали отдавна. Блузата й бе разкопчана и сутиенът и част от гърдите й се виждаха. Джинсите й бяха тесни и плитки и разкриваха прелестите й в очевидна показност на сексуалната й принадлежност. Мърсър почувства моментна животинска възбуда и се ядоса на себе си. Мария не само беше съпруга на Гари, но и подобна мисъл беше откровено вулгарна. Той избърса червилото и пръските от слюнката й от лицето си и не обърна внимание на обезпокоеното й изражение, че в последния миг е извърнал лице.