Искрено ваш Шурик [bg]

По това време Стовба отдавна вече не се рееше в облаците, но и не бе очаквала такъв удар. Обаче издържа: взе парите и благодари, без да се впуска в разправии с майка си.

В главата й се зароди смел вариант, който тя сподели с Аля: в ученическите години с нея се бе случила една ужасна история, за която дълго се говореше в града. Тогава тя беше в седми клас и много момчета я заглеждаха, а един десетокласник, Генка Рижов, се влюби в нея до смърт. Почти до смърт. Ходи, ходи по петите й, а тя тогава имаше друг кавалер, по-симпатичен, и отказа на тоя Генка. Какво му отказа ли? Ами да я изпраща от училище до вкъщи… И горкият влюбен се обеси, но несполучливо. Той изобщо си беше неудачник… Извадиха го от примката, излекуваха го преместиха го в друго училище, но любовта не го напусна. Генка й пишеше писма, а когато завърши училище, замина за Ленинград, където постъпи във Военноморската академия. Пишеше й вече четвърта година, пращаше й снимки, на които се виждаше моряче ту със съответната фуражка, ту с вчесана назад плоска коса, с гордо и глупаво изражение на лицето… В писмата си изразяваше увереност, че един ден тя все пак ще се омъжи за него, а той определено ще се постарае да я направи щастлива. Намекваше, че прави вече добра кариера и ако тя почака мъничко, няма да съжалява… „Заради теб исках да умра, а сега живея само за теб…“

И Стовба прецени, пресметна всичко и реши — така да бъде. Написа му писмо, в което му разказа за своя несъстоял се брак и за детето, което трябваше да се роди през октомври.

Генка пристигна още в първия празничен ден. Рано сутринта. Аля още не беше тръгнала за работа, така че успя да го огледа, докато пиеха чай.

Той носеше красива курсантска униформа, изглеждаше доста добре, беше висок, но с тесни рамене и кокалест. Очите му бяха зелени, да речем, като морска вълна… Мачкаше носна кърпичка и мълчеше, като само покашляше от време на време. Аля побърза да си изпие чая и ги остави насаме, макар че в приемната комисия започваха работа в десет и тя имаше още два свободни часа.

Когато Аля излезе, Генка още дълго мълча, мълчеше и Стовба. В писмото беше казано всичко, а което не беше написано, сега можеше да се види: тя беше много напълняла, подпухнала, млечнобялото й лице беше загрозено от ръждиви петна по челото, около очите и над горната устна. Само пепелявата коса, тежко пусната покрай бузите, беше предишната. Той беше объркан.

— Такива ми ти работи, Геночка — каза тя с усмивка и тогава той най-сетне я позна и стъписването му отмина, на негово място дойде увереността, че е победил и че тази победа, макар и поомърсена, е желана, неочаквана, като паднала му от небето.