Искрено ваш Шурик [bg]

— А къде изобщо ви наблюдават постоянно? — опипвайки отпуснатата и издута шия на Вера, предпазливо попита Любов Ивановна.

— В поликлиниката на ВТО — с достойнство отговори Вера.

— Ясно. Там имате добри фониатри и травматолози — презрително отсече лекарката.

— Смятате ли, че операцията е абсолютно неизбежна? — плахо попита Вера.

Любов Ивановна се изчерви така, че белегът на устната й се наля с тъмна кръв.

— Вера Александровна, операцията трябва да се извърши спешно. Екстрено…

На Вера й се повдигна и тя попита отчаяно:

— Рак ли имам?

Любов Ивановна си изми ръцете, без да откъсва очи от мивката, и дълго ги избърсва с пешкир, като през цялото това време мълчеше.

— Защо непременно рак? Кръвта ви е прилична. Жлезата е дифузна, силно увеличена. Освен дифузната токсична гуша в левия дял намирам тумор. Прилича на доброкачествен. Но няма да правим биопсия. Нямаме време. Вие сте проявили престъпно безгрижие по отношение на заболяването си. Брумщейн веднага ви е предложила операция — ето, тук е записано: препоръчано…

— Но аз се лекувах при хомеопат…

Едва забележимият белег на устната на лекарката отново се съживи и набъбна:

— Ако питаха мен, бих дала вашия хомеопат под съд…

От тези думи гърлото на Вера Александровна сякаш подпухна, отесня.

„Ако мама беше жива, всичко щеше да бъде различно… И изобщо това нямаше да се случи“… — помисли си тя.

После Любов Ивановна покани Шурик в кабинета, а Вера седна на лепкавата седалка в коридора, на затопленото от Шурик място.

Лекарката каза на Шурик всичко, което бе чула и Вера Александровна, и освен това добави, че операцията е доста тежка, но я безпокои най-вече следоперативният период. Грижите в болницата са лоши — да намерят болногледачка. Особено за първите дни.

„Ако баба беше жива, всичко щеше да бъде различно“… — синът и майката често мислеха еднакво…

Направиха операцията след три дни. Вера се оказа отчасти права в най-лошите си предчувствия. Макар че, както се разбра по-късно, операцията беше напълно сполучлива, тя наистина понесе много тежко упойката. Четирийсет минути след началото на операцията сърцето й спря: и сърцето на младия анестезиолог едва не спря от страх. Биха й адреналин. Всички се изпотиха седем пъти. Оперираха повече от три часа, а после две денонощия Вера остана в безсъзнание.

Тя лежеше в реанимацията. Положението й се смяташе за опасно, но не безнадеждно. Но Шурик, който седеше на стълбището пред входа на отделението, където не пускаха абсолютно никого, не чуваше нищо от онова, което му говореха. Две денонощия той остана на стъпалото в състояние на дълбока покруса и огромна вина.

Беше погълнат от едно непрестанно въображаемо общуване с нея. Най-много се съсредоточаваше да я удържа постоянно пред себе си, с всички подробности: косата, която той си спомняше гъста — как тя я разресваше след миене и я сушеше, приседнала на ниска пейчица пред радиатора… а после косата й оредя и кокчето на тила стана малко по-малко, тъмноореховият й цвят избеля, отначало около слепоочията, а после по цялата глава плъзнаха мръсносиви кичури, сякаш от чужда глава… веждите й — чудесни, дълги, започват с гъст триъгълник, а после изтъняват като конец… бенката на бузата — кръгла, кафява, като главичка на гвоздей…