Искрено ваш Шурик [bg]

Когато баба ти е умирала в болницата — раздухваше той пламъка на непростимата си вина, — ти се натискаше и се галеше с Лиля по разни входове и тъмни кътчета… Горката му майчица — дребничка, слаба, полужива, а той — здрав до отвращение нерез, пръч, животно… Тя се е задъхвала в пристъпа, а той чукаше Матилда… И острото отвращение от себе си хвърляше някаква неприятна сянка върху инак непричастните към престъплението Лиля и Матилда…

„О, никога вече — кълнеше се пред себе си. — Никога вече няма да…“

Той падна на колене пред кревата и целуна хартиените сухи пръстчета:

— Как си, Веруся?

— Добре — отговори тя нечуто, защото още не можеше да говори добре.

Наистина се чувстваше добре: биеха й обезболяващи, операцията беше зад гърба й, а точно пред нея се усмихваше разплаканият Шурик, скъпото й момче. Тя дори не подозираше каква огромна победа бе удържала току-що. Идеалистка и актриса по душа, още от младини тя много бе размишлявала за разновидностите на любовта и беше на мнение, че най-висшата от тях е платоничната, като погрешно причисляваше към платоничната всяка любов, която не се изразява под чаршафи. Доверчивият Шурик, на когото тази концепция бе разяснена в най-ранна възраст, във всичко следваше разумните възрастни — баба си и майка си. Някак от само себе си беше ясно, че в тяхното изключително семейство, където всички се обичат възвишено и самоотвержено, процъфтява именно „платоничната“.

И ето сега за Шурик ставаше очевидно до ужас как е предал „висшата“ любов заради „низшата“. За разлика от повечето хора, особено от младите мъже, изпаднали в сходно положение, той дори не се опитваше да изгради поне каква да е психологическа самоотбрана, да си пошепне на ухото, че може би за нещо е виновен, но за друго не е, а, напротив, разиграваше своите карти против себе си, така че вината му да бъде убедителна и несъмнена.

По пътя към къщи Шурик се съвземаше, излизаше от някакво анабиозно, рибешко състояние, в което се бе намирал през последните две денонощия. Оказа се, че през това време нетърпимата жега е отминала, сега ръмеше някакъв сивкав дъждец, беше средата на делник и във въздуха висеше насладата на самодостатъчната бедна природа: миризма на пресни листа и на гнило се носеше от миналогодишните купчини, струпани като грапаво одеяло по краищата на малка занемарена градинка. Шурик вдишваше сложната миризма на мръсния град: малко млада остра зеленина, малко окапали листа, малко мокра козина…