Нашите предци [bg]

Атаката бе подготвена добре. Беше им омръзнало да им крадат едва узрелите плодове. Мнозина дребни собственици и арендатори от долината се бяха съюзили. Тактиката на невръстните крадци бе да атакуват едновременно някоя овощна градина, да я оплячкосат, да избягат на друга страна и отново да нападнат. Единственото, което можеше да им се противопостави, бе същата тактика: всички заедно да ги причакат в някой чифлик, където рано или късно щяха да дойдат, и да ги спипат там. Сега отвързаните кучета лаеха и дращеха озъбени по черешовите дървета, а във въздуха се извисяваха вили за сено. Двама-трима от крадците скочиха на земята точно навреме, за да бъдат убодени по гърбовете с тризъбците и ухапани от кучетата по дъната на панталоните. Избягаха, като викаха и разбутваха с глави лозите. Никой друг не посмя да слезе: стояха стреснати по черешите или се катереха нагоре, следвани от острите зъби на вилите.

На Козимо бяха необходими няколко минути, за да разбере, че няма какво да се бои само защото бандата от скитници се е изплашила. Безсмислено беше да смята, че те са много опитни, а той — не. Фактът, че останаха да стърчат там като глупаци, беше вече доказателство за противното. Какво чакаха, та не избягаха по околните дървета? Брат ми можеше да си отиде, както беше стигнал до там. Нахлупи тривърхата си шапка, потърси клона, който вече му беше послужил за мост, мина от последната череша на един рожков, провеси се, спусна се до една слива и тъй нататък. Другите, като видяха да се движи през клоните, като че се намира на площад, разбраха, че трябва да тръгнат веднага след него. За да налучкат пътя сами, им трябваше доста време. Последваха го мълчаливо, пълзешком по криволичещия път. В това време той се бе прекачил през една смокиня, прескочи плета на градината, спусна се върху праскова с нежни клончета, така че хлапаците трябваше да минават един по един. Прасковата му послужи само за да се хване за кривото стебло на една маслина, надвиснала над някаква стена. От маслината със скок се озова на един дъб, който проточваше здрав клон отвъд потока, а оттам можеше да се мине на дърветата на отсрещната страна.

Хората с вилите, които вече смятаха, че крадците на плодове са им в ръцете, ги видяха да се измъкват над главите им като птичета. Последваха ги, като тичаха с лаещите кучета, но трябваше да заобиколят плета, после стената, а в тази част над потока нямаше мостчета и докато търсеха брод, изгубиха време. Хлапаците бяха вече далеч и си плюха на петите. Бягаха по обичайния начин, стъпвайки по земята. Между клоните остана само брат ми.

— Къде ли е стигнал онзи циркаджия с гамашите? — се питаха крадците, като не го виждаха пред себе си.

Вдигнаха поглед. Беше си там и се катереше по маслините.

— Ей, ти, спусни се долу, вече няма да ни хванат!

Той не слезе, скочи от клон на друг, мина от едно маслиново дърво на друго и се изгуби от погледите между гъстите сребристи листа.

Бандата малки разбойници с накачулени торби и с кошници в ръцете опустошаваше някакви череши в равнината. Работеха методично, като обираха клон след клон. И ето че на върха на най-високото дърво, кацнал с преплетени крака, откъсвайки с два пръста дръжките на черешите и поставяйки ги в шапката, закрепена на коленете му, видяха кого? Момчето с гамашите!