Нашите предци [bg]

Трябва да кажа, че въпреки всичките си бойни снаряжения тя пак си оставаше майка със свито сърце и кърпичка, която трескаво мачкаше в ръка. Ролята на генерал й даряваше отмора или по-точно изживяването на тревогите в ролята на генерал вместо като обикновена майка омекотяваше разкъсващата болка именно защото беше деликатна женичка, която притежаваше една-единствена защита: военната осанка, наследена от рода Фон Куртевиц.

Тя седеше там, размахваше един от своите вимпели, гледайки в далекогледа, и ето, цялата грейна и се засмя. Тъй разбрахме, че Козимо беше отговорил. По какъв начин, не зная. Може би е разклатил някой клон. Важното е, че от този миг нататък майка ни се промени. Не беше тъй тревожна и макар участта й на майка да бе тъй различна от съдбата на другите майки поради това, че синът й бе тъй странен и далеч от обичайните прояви на синовни чувства, тя първа от всички нас прие тази странност, сякаш й беше достатъчен неочакваният поздрав, сякаш бе доволна от безмълвните съобщения, които си разменяха от този миг нататък.

Най-любопитно бе следното обстоятелство: майка ни съвсем не си правеше илюзии, че след като Козимо е отправил поздрав към нея, е готов да сложи край на своето бягство и да се върне сред нас. От своя страна баща ни живееше тъкмо с тази надежда. Всяка най-дребна новина, свързана с Козимо, го караше да фантазира:

— Така ли? Видяхте ли? Дали няма да се върне?

Но майка ни, макар и най-далеч от него, единствено го приемаше такъв, какъвто е, навярно защото не се опитваше да търси обяснение.

Но да се върнем в оня ден. След майка ни се показа за миг и Батиста, която почти не излизаше да го търси. Тя най-миловидно протегна ръка, в която държеше блюдо с някаква ужасна попара, като вдигна една лъжичка.

— Козимо, искаш ли да си хапнеш?

Изкара си плесник от баща ми и се прибра вкъщи. Кой знае какъв чудовищен буламач беше приготвила. Брат ни се беше скрил.

Аз жадувах да го последвам, най-вече сега, като знаех, че участва в начинанията на бандата от малки дрипльовци. Струваше ми се, че е разтворил пред мен вратите на ново царство, към което ми се щеше да гледам не със страхливо недоверие, а със солидарен ентусиазъм. Непрекъснато сновях между терасата и една капандура горе, откъдето погледът ми блуждаеше над перчемите на дърветата. Повече чувах, отколкото виждах от капандурата и тъй следях избухванията на глъчка, която бандата вдигаше из овощните градини. Виждах да се люлеят клоните на черешите, от време на време да се показва някоя ръка, която опипва и къса, някоя чорлава или загърната в чувал глава, а сред гласовете чувах и гласа на Козимо. Питах се: „Как тъй стигна дотам? Че нали до преди малко беше в парка? Та той вече се движи по-пъргаво от катеричка!“.

Били на червените сливи над Големия вир, когато се чул рогът. Спомням си, и аз го чух, но не обърнах внимание, тъй като не знаех какво е това. Но те! Брат ми разказа, че те онемели от изненада. Чули отново рога и сякаш не си спомнили, че това е сигнал за тревога. Взели да се питат само дали са чули добре. Дали това е Синфороза, която препуска по пътищата с мъничкото си конче, за да ги предупреди за опасността. Внезапно хукнали вън от овощната градина, но не се втурнали да избягат, а да я настигнат. Козимо останал сам с пламнало лице, ала щом видял, че гаменчетата се приближават към нея, взел да подскача от клон на клон, рискувайки всеки миг да си счупи главата.